Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 40

— Чувал съм, че това селище било вдигнато малко преди настъпването на Трагичното хилядолетие — каза д’Аверк на Хоукмун, докато се катереха нагоре по рампата. — Казват, че тук живеели само учени — наричали го „Изследователското градче“ Събрани били специалисти от всички краища на света. Вярвали, че от продължителното им съвместно общуване можели да се родят нови идеи. Ако не ме лъже паметта, в някои легенди наистина се споменава за велики открития, родени по тези места, но сега вече напълно забравени.

Двамата продължиха нагоре по рампата, докато излязоха на широка платформа, заобиколена от стъклени стени. Повечето прозорци бяха напукани или изпочупени, но оттук се виждаше като на длан целият град.

— Предполагам, че са построили този наблюдателен пункт, за да държат под око Халапандур — рече Хоукмун и се огледа. Из залата бяха разхвърляни части от уреди, за чието предназначение дори не можеше да гадае. По някои имаше праисторически гербове и покрити с прах надписи на отдавна забравени езици, съвсем различни от бароковите украси и надиплените обозначения, характери за модерните времена, в които живееха. — Може би оттук са контролирали всички машини на Халапандур.

Д’Аверк прехапа устни и посочи с ръка.

— Да, ние май също ще се възползваме от възможностите на наблюдателния пункт.

На известно разстояние, в посока срещуположна на тази, от която бяха дошли, право към града препускаше конен отряд с шлемове и брони на гранбретанци.

Нямаше никакво съмнение кои са, въпреки че все още не се различаваха отделни подробности.

— Ако питаш мен, това са хората на Мелиадус — рече Хоукмун и неволно опипа дръжката на сабята си. — Той също не знае точното местонахождение на Миган, но може би е открил, че Тозер е посещавал града, и възнамерява да продължи по дирите му с помощта на опитен следотърсач. Ще трябва да се откажем от идеята да почиваме тук, д’Аверк. Налага се да потеглим незабавно на път.

Французинът кимна.

— Жалко, наистина. — Той се наведе, вдигна някакъв дребен предмет от пода и го пъхна в джобчето на разкъсаната си жилетка. — Това ми се стори познато.

— Какво е то?

— Мисля, че е един от онези заряди, които са използвали за старите оръжия — обясни д’Аверк. — Може да ни потрябва.

— Но ти нямаш оръжие!

— Не винаги е необходимо — отвърна загадъчно д’Аверк.

Двамата изтичаха надолу по рампата към изхода на кулата. После, рискувайки да бъдат открити от войните на Тъмната империя, пресякоха още няколко платформи и потънаха в гората от нагъната арматура.

— Мисля, че не ни забелязаха — промърмори д’Аверк. — Хайде, леговището на Миган е в тази посока.

Поеха нагоре по склона на планината, препъвайки се по гладките скали, изпълнени с желание да изпреварят Мелиадус в гонитбата за мъдреца.

Нощта се спусна, а те продължаваха да вървят.

Измъчваше ги остър глад, не бяха хапвали нито троха, откакто бяха потеглили за Ландарската долина, и усещаха, че силите им са на изчерпване.

Въпреки това не спираха да вървят и малко преди зазоряване навлязоха в долината, отбелязана на картата. Тук някъде обитаваше магьосникът Миган.