Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 39

Малко по-късно те също стигнаха градските очертания и се спряха, оглеждайки боязливо високите метални структури, които стърчаха в небето, хвърляйки наоколо зловещи сенки.

Хоукмун зърна на пътя няколко пресни кървави петна и се запровира през смачканите стоманени пилони, надзъртайки във всички тъмни и потайни кътчета.

А после неочаквано се разнесе тракане на клюн и съскане и в следния миг чудовището се нахвърли върху него със заплашително ръмжене, протегна лапи и го стисна с острите си нокти за гърлото. Дориан почувства как ноктите пробиват кожата му, вдигна ръце и напъна мишци, опитвайки се да се освободи от хватката и да прикрие лицето си от опасния клюн.

Разнесе се пронизителен писък и чудовището разтвори пръсти.

Хоукмун се олюля, а д’Аверк, стиснал окървавената сабя в ръка, побутна още топлия труп на клюнестото чудовище.

— Това отвратително създание даже няма мозък — рече с безгрижен глас той. — Колко глупаво постъпи като се нахвърли срещу теб и ме остави да действам на воля. — Той протегна ръка и дръпна с изтънчен жест картата, изпаднала от лапите на убитото чудовище. — Ето я и картата, цяла и невредима!

Хоукмун изтри кръвта от шията си и промърмори:

— Бедният нещастник.

— Я не се размеквай, Дориан! Знаеш колко се безпокоя, когато започнеш да говориш по този начин. Забрави ли, че твоят нещастник пръв ни нападна?

— Чудя се защо. Обзалагам се, че в планината има предостатъчно дивеч. С какво толкова го заинтригувахме?

— Може би просто се оказахме подръка — предположи д’Аверк, докато оглеждаше металния лабиринт около тях. — Или пък по тези места не обичат хората.

Французинът прибра сабята си в ножницата и се отправи през металната гора, която обгръщаше сградите отвсякъде. Наоколо бяха разхвърляни оглозгани и полуразложени трупове на най-различни животни.

— Така и така сме тук, защо не поогледаме града — рече д’Аверк, докато се катереше по една стоманена греда. — Може да останем и за през нощта.

Хоукмун се консултира с картата.

— Има го тук — обяви той. — Казва се Халапандур. Недалеч на изток в една пещера живее тайнственият магьосник.

— На какво разстояние?

— Един ден път през планините.

— Тогава да отдъхнем тук, а утре ще продължим — рече д’Аверк.

Хоукмун се намръщи за миг, после вдигна рамене.

— Съгласен. — Той също се покатери на гредата и двамата продължиха сред бетонните купчини, докато излязоха на една виеща се метална улица.

— Какво ще кажеш, ако надзърнем в някоя от кулите? — предложи д’Аверк.

Поеха по лекия метален наклон право към кулата, която сияеше в тюркоазено и алено под лъчите на слънцето.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ИЗОСТАВЕНАТА ПЕЩЕРА

В основата на кулата имаше малка врата, огъната навътре сякаш от удар на гигантски юмрук. Хоукмун и д’Аверк се промъкнаха през образувания процеп и надзърнаха предпазливо в сумрака.

— Ей там — посочи Хоукмун. — Има някаква стълба.

Прекосиха купчината натрошен бетон и доближиха дъното на помещението, за да открият, че мрачната конструкция не е стълба, а по-скоро наклонена рампа, също като онези, които свързваха отделните сгради в града.