Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 38

— Не ни остава друго освен да проследим чудовището — рече той. — Ранено е и вероятно ще остави след себе си кървава диря. А може и да захвърли картата по обратния път към своето леговище.

— Заслужава ли си? — вдигна вежди д’Аверк. — Защо не опитаме да се ориентираме по памет?

— Едва ли ще успеем, д’Аверк. Да тръгваме.

Хоукмун се закатери нагоре по острите скали, следвайки посоката, в която бе изчезнало чудовището. Д’Аверк неохотно тръгна след него.

За щастие небето беше съвсем ясно, месечината грееше ярко и не след дълго Хоукмун зърна по скалите блестящи кръгли петна, които със сигурност бяха от кръв. Малко по-нататък имаше още петна.

— Насам, д’Аверк — викна го той.

Приятелят му въздъхна, сви рамене и пое след него.

Зазоряваше се, когато Хоукмун поклати разочаровано глава: беше изгубил кървавата диря. Намираха се високо в планината, оттук се откриваше великолепна гледка към две долини под тях. Хоукмун прокара ръка по русата си коса и въздъхна уморено.

— Нито следа от чудовището. А бях толкова сигурен…

— Сега вече я загазихме — отвърна с безразличие д’Аверк, търкайки уморените си очи. — Нямаме карта, изгубихме и пътя…

— Съжалявам, д’Аверк. Мислех, че това е най-доброто, което можехме да предприемем за момента. — Хоукмун отпусна рамене. После неочаквано лицето му светна и той посочи с ръка.

— Там! Видях нещо да се движи. Хайде! — Той се втурна по каменистия склон и бързо изчезна от погледа на д’Аверк.

Д’Аверк чу вик на изненада, след това настъпи тишина.

Французинът извади сабята си и последва своя другар, чудейки се на каква ли опасност се е натъкнал.

Малко по-късно видя причината за изненадания вик на Хоукмун. Далеч под тях, в долината, се издигаше град от метал с блестящи повърхности в червено, златисто, оранжево, синьо и зелено, с виещи се метални пътища и остри като върхове на копия стоманени кули. От пръв поглед се виждаше, че градът е съвсем безлюден и порутен, с ръждясали стени и захабена от времето украса.

Хоукмун стоеше и съзерцаваше града. После посочи с ръка. Недалеч от тях по скалистия склон право към града се спускаше снощният им противник.

— Сигурно там живее — рече Хоукмун.

— Нямам никакво желание да го преследвам — призна д’Аверк. — Може въздухът там да е отровен или да има газове, от които лицето ти да се сбръчква, а стомахът да се преобръща наопаки…

— Отровният газ е изчезнал отдавна, д’Аверк, и ти го знаеш добре. Той не се отличава с голяма трайност и бързо се разсейва. Обзалагам се, че не съществува от векове. — След тези думи Дориан се спусна надолу по следите на техния противник, който все още стискаше парчето от жилетката с картата на Тозер.

— О, по дяволите! — изпъшка д’Аверк. — Ако ще мрем, да е заедно! — И пак последва приятеля си. — Хоукмун, ти си един див, необуздан джентълмен.

Изпод краката им се изтърколи лавина от дребни камъчета и шумът накара чудовището да ускори крачка. Хоукмун и д’Аверк напрягаха сетни сили, но и двамата не бяха опитни планинари, пък и обувките на французина бяха станали на парцали.

Видяха чудовището да се скрива в сянката на града, където се изгуби от погледите им.