Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 42

— Ами ако Мелиадус е бил с онези конници?

— В такъв случай да се надяваме, че ще се забави, докато открие пещерата.

— Ако е толкова нетърпелив, колкото твърдеше Флана, вече ще е по петите ни! — поклати глава Хоукмун. После отиде до масата, върху която бяха разхвърляни изсушени късове месо, плодове и листа от билки, и започна да се храни лакомо. Д’Аверк побърза да се присъедини към него.

— Няма как, ще чакаме тук — промърмори французинът. — Нищо друго не ни остава, приятелю.

Денят премина неусетно, спусна се нощта. Тревогата и нетърпението на Хоукмун растяха с всяка минута.

— Ами ако са го пленили? — подхвърли неочаквано той. — Ако Мелиадус го е срещнал, докато се скита из планината?

— В такъв случай най-вероятно ще го доведе тук, а ние ще спечелим благоволението на стария мъдрец, като го отървем от лапите на негодниците — отвърна, д’Аверк с престорена самоувереност.

— Та те са поне двадесет на брой, при това въоръжени с огнестрели! Не можем да се справим с двадесет души, д’Аверк.

— Чуваш ли се какво говориш, Хоукмун? Случвало се е да се справяме и с повече!

— Така е — съгласи се Дориан, но нямаше съмнение, че дългият път е изсмукал силите му. А може би преживяното в двореца на крал Хуон бе оставило по-тежък отпечатък върху него, отколкото върху д’Аверк, който обичаше рискованите ситуации?

Малко по-късно Хоукмун реши да разгледа отново външната пещера и площадката пред нея. Сякаш някакъв неясен инстинкт го отведе там, защото щом излезе, той погледна към долината и изненадано облещи очи.

Бяха достатъчно близо, за да изчезнат и последните му съмнения.

Водачът на конната дружина наистина бе самият барон Мелиадус. Гравираната му метална маска проблесна яростно в мига, когато вдигна глава и зърна Хоукмун на скалната площадка.

Гласът на барона проехтя из планината. Глас, едновременно гневен и триумфиращ, гласът на вълк, съгледал своята плячка.

— Хоукмун! — отекна в скалите. — Хоукмун! Мелиадус скочи от седлото и започна да се катери по стръмнината.

— Хоукмун!

Зад Него бързаха останалите въоръжени до зъби воини и Хоукмун си даде сметка, че е безсмислено да се сражава с тях. Той се обърна и викна към пещерата:

— Д’Аверк! Мелиадус идва. Побързай, човече, инак ще ни обградят вътре. Трябва да стигнем върха на хълма.

Д’Аверк изтича на площадката, закопчавайки трескаво колана си, погледна надолу, помисли за миг и кимна. Хоукмун вече бе застанал при скалата и търсеше с поглед подходящи опорни точки, за да се изкатери нагоре.

Лъч от огнестрел блесна в тъмнината и удари скалата до ръката му, като почти я опърли. Последва втори изстрел, но Дориан продължи да пълзи нагоре.

Надяваше се на върха да намери по-удобна позиция за предстоящия бой, защото въпреки всичко не възнамеряваше да се даде лесно — осъзнаваше, че безопасността на Медния замък сега зависи само от него и д’Аверк.

— Хоукмуууун! — крещеше като побеснял барон Мелиадус. — Хооукмуууууууууун!

От раздраните му от острите скали пръсти течеше кръв. Кракът му се подхлъзна, но той продължаваше нагоре, без да спира, следван съвсем наблизо от французина.