Читать «В дробовете на ада» онлайн - страница 7

„Чудесно!“

Картината изчезна.

Милов изруга.

— На въжетата. — изкомандва той. — Пайт, довлечи си дебелия задник или ще го надупча собственоръчно!

„Възможно ли е той да е модулатора?“ — мисълта пробяга като коварна сянка по лицето на Милов и почти мигновено изчезна. Беше време за действие, не за размисъл. Имаше куп аналитици, тактици и статистици, които щяха да разнищят битката веднага щом приключи. Стъпка по стъпка. Нямаше да пропуснат нищо. Или поне нищо, което би се видяло с просто око.

Милов изстреля един клин и включи механизма на плавно изкачване. Гравилечителите го отблъскваха от скалата като гумено топче и той трябваше да внимава да не отскочи прекалено високо, защото рискуваше да се оплете. На сто и петдесет метра височина изстреля още един клин. Някой от групата пак изоставаше и Милов го скастри. Беше време Уесън да пусне своите локатори.

— Докладвай!

— Чисто!

— Пускай топките! Дай ни очи!

— Рок енд Рол! — иззвъня веселия глас на Уесън.

Въпреки огромното напрежение Милов се усмихна. Той бе харесал Уесън още на тренировките. Беше винаги весел, смел като разгонен слон и пъргав като комар. Бе душата на екипа. Него интервюираха най-често.

За миг нещо във визьора на Милов проблесна преди анализатора да улови и синтезира картината от десетките локатори пръснати над платото зад скалите.

„Тъкмо време за вечеря“. — помисли си Милов, който вече се беше добрал до върха на скалата и се освобождаваше от въжетата и клиновете. Във визьора му се мержелееше само сива и мрачна пустош — голите камънаци, които им бяха показвали от сателитните снимки преди битката."Но къде са ноидите?" — озадачи се той като превиваше картината с помощта на зениците си. Тези тантурести ракоподобни вонящи лейки? Според предварителните доклади, те бяха по-бавни от хората и се очакваше да изберат защитно-нападателен тактически план. Като онзи, който Террианите бяха погодили на Каменарийците.

„Добрият войн е непредвидимия войн!“ — казваше Райкър по време на тренировките. Какво ли можеше да каже сега, когато при него бяха двама от независимите наблюдатели? Сигурно щеше да изпсува нещо цветисто.

Милов се стресна. Картината оставаше пуста. Бяха закъснели.

Повечето от момчетата се бяха добрали до ръба и вече се освобождаваха от своите клинове. Слава Богу нямаше никакви жертви при скоростното изкачване. По предварителния план тук трябваше да се разпръснат по склона, да образуват формация „арка“, в която да „засмучат“ врага от три стани. Трябваше да отслабят десния фланг за да накарат ноидите да атакуват там, заблуждавайки ги че това е наистина слабото им място. Останалите флангове трябваше да заобиколят обратно на часовниковата стрелка докато десния фланг се огъва назад и да ги затворят. Но предварителните планове никога не се сбъдваха.

А ето, че сега врага го нямаше. Беше се покрил някъде. Но къде?

„Винаги трябва да се питаш откъде ще изникне противника — отляво, отдясно или отпред. Ако се уплашиш, значи не ставаш за водач“ — казваше Райкър на тренировките. — „Трябва да ги накараш да се бият по твоите правила. Да ги накараш да атакуват там, където ти искаш. За да атакува противника той трябва да е убеден в победата. Излъжи противника и после го притесни. Вкарай го в капана! Бъди бърз, бъди убедителен, и непоколебим!“