Читать «В дробовете на ада» онлайн

Мартин Дамянов

Мартин Дамянов

В дробовете на ада

„Спреш ли веднъж да мислиш, способността да схващаш

придобива някакъв архаичен вкус, като звукът от отдавна

забравен език или надзъртането във Викторианската

camera obscura“

Древен землянски писател отпреди Голямата Звездна Революция

Ясен Милов огледа критично небето. Той се усети, че докато го правеше несъзнателно беше присвил очи. Значи вярно беше, че старите навици отзвучават трудно, а някои от тях не можеха да бъдат забравени изобщо (като изпепеляващото слънце на Риеон, например). Но сега метеорологичните екипи си бяха свършили добре работата — черни парцаливи облаци се бяха скупчили като глутница диви кучета над главата му и Милов очакваше всеки миг те да завият от глад и настървение. Слънцето надничаше плахо отзад като блудница-майка пред греха на изоставените си деца. Някакво тягостно чувство витаеше във въздуха и тласкаше мислите на Участника към бледи полузабравени спомени. Спомени, спомени… Някакъв поет бе казал, че мечтите отмиват времето като пясъчно море, не като океан… без спомени. Сякаш вчера беше напуснал плантацията на чичо си. Още чуваше псувните на стария фермер, хриптенето на давещите се в храчки и кръв бели дробове. Усещаше алкохолната омара, която го обвиваше като някакъв невидим плащ, когато се мотаеше с него в хидропонните кладенци.

„И ти ще изгниеш като него, нещастно престъпно малко копеле!“ — крещеше чичо му Марти на прага на малката порутена колиба като се давеше в собствените си храчки — „На някоя забравена от бога планета. Като захвърлено, пребито псе. Омитай се и повече да не съм те видял!“

— Няма! — изсъска Милов, сякаш отново бе там. Той още чувстваше върху гърба си изпепеляващия му поглед. Не би се върнал там отново. За нищо на света. По скоро би умрял.

Милов се изхрачи върху напуканата земя и продължи да дъвче обогатен тютюн с още по-голямо ожесточение. Непосредствено зад гърба му се мержелееше маркировъчната линия, отвъд която състезанието приключваше — полупрозрачна сребриста стена, която потреперваше от издигането на топлия въздух. Той опитваше какви ли не трикове да се избави от мрачните мисли, но засега това не му се отдаваше. Едва ли някога щеше да му се отдаде. Лицето му оставаше напрегнато и той притеснено стрелкаше с поглед терена на бъдещото сражение.

Платото се простираше от хоризонт до хоризонт, до където ти стигат очите. Точно пред тях обаче на разстояние от около два и половина километра се издигаше голяма планина, чийто стръмни скали бяха от масивен гранит. Това бе тяхната цел. Вятърът беше издълбал върху тези сиви стени цели плетеници от пукнатини с най-причудливи форми, сякаш искаше да им разкаже своята си история.

Милов се притесняваше от североизточния склон, който бе обърнат срещу тях. Не беше достатъчно полегат за скоростно изкачване, но и не бе достатъчно стръмен за трасиращите въжета. Можеше да има много оплитания. Но не можеше да си позволи промяна в маршрута, тъй като маркировъчните линии пресичаха под много неудобен ъгъл скалния масив. А и от щаба нямаше да го разрешат. Притесняваха го непълните сведения за бойните възможности на противника. Какво знаеха за ноидите? На практика почти нищо. Информацията, която (колкото и малка да бе тя) специалистите по информационно-търсещи системи изровиха от инфо-банката бе достъпна само на най-висшето ръководство. Имаше коректив — колкото по-малко знаеше пушечното месо, "абе що не си ебете майката… "