Читать «В дробовете на ада» онлайн - страница 2

Ноидите живееха на забравена от бога планета, която се въртеше около звезда девета величина в съзвездието Еридан някъде в покрайнините на галактиката. Нямаха други колонии. Представителството им в интергалактическия съвет беше повече от скромно и като капак не бяха осъществявали търговски контакти с хората досега. Практически живееха изолирано. Не щеш ли изведнъж подават молба за участие в „космическа битка“. Странно, нали? Но случайностите не спират до тук. Интересите им съвпаднат с тези на хората в областта на Инитрианския триъгълник. Точно когато нашето правителството е разклатено и се задават предсрочни парламентарни избори.

Молбата им за участие в битка е удовлетворена съгласно резолюцията на колониите членки от голямата междугалактическа конференция в Диетелон. В този текст се уважаваха претенциите на всички членки в рамките на честен двубой. Независима комисия определяше правилата за всяка една отделна битка и определяше терен за провеждането й.

Ноидите бяха абсолютни новаци в интергалактическите битки. Залозите вървяха десет към едно в полза на хората, но това можеше да се окаже за тях както недостатък така и предимство. Милов бе склонен да вярва повече на първото. „Внимавай, миризливо лайно такова!“ — бе извикал чичо му веднъж, когато оглеждаха хидропонните кладенци — „Няма кой да ти подари нов задник.“ Май това бе единствения път когато чичо му бе проявил загриженост. Единственото хубаво нещо, което донякъде разведряваше мрачните му мисли бе, че изпитанията с оръжията бяха минали без инциденти и сега с чиста съвест можеха да нахранят хрътките. Ах хрътките, проклетници са те! Яловите вещици на ефира, каубоите без крака, микрофонените джуджета или цицесмуците както още ги наричаше генерал Райкър. Те бяха чудовища с няколко, не с много глави, които никога не можеха да бъдат нахранени. А се хранеха само с прясно и кърваво месо.

Техническите екипи естествено претупаха работата. Пресата отгоре растеше с всеки изминал ден, а не бяха извършени и половината от необходимите атмосферни, геологични и петрологични проучвания. Затова пък по-голямата част от времето отиде за монтиране на камери, смело- и микрофони. И това си имаше предимства…

„Истинският звук и мирис на битката, доведен до вас благодарение на СмартМакс!“ — ромолеше на всеки два часа сладкият глас на Доли Уейнрайт в рекламата, която пускаха по InterVision. Цицорести мадами, облечени в хамелеонови десантни костюми развяваха дупета и водеха импровизирана битка под звуците на Софиезата. Декорите бяха толкова добре изпипани, че и опитен наблюдател можеше да ги обърка с изоставените минни находища на Сапфир.

„Да можеха да натикат по един смелофон и в задника ми. Тогава щяха да разберат какво означава настроение за битка“, роптаеше Милов, сякаш имаше шанс да промени нещо и продължаваше да дъвче обогатения си тютюн. „Действа успокояващо“ — мислеше си той, докато в същото време до краката му се беше образувала малка черна локва. Съвсем нормално бе да се чувства нервен. Животът му бе нарисуван на колода от карти, от чието раздаване доколкото му беше известно той нямаше да получи ръка. Армията получаваше, политиците получаваха също, а онези издокарани копелдаци, които возеха тлъстите си задници в луксозни космически яхти получаваха най-много. Милов мразеше всички. Кой от тях щеше да му подари „нов задник“?