Читать «Балада за Шунтоку-мару» онлайн - страница 4

Като чул обясненията на прислужницата, слепецът се ядосал и казал:

— Нямате право да обиждате непознат. Аз съм син на богат и прочут човек от Кавачи и се казвам Шунтоку-мару.

Тогава Отохиме, дъщерята на този дом, изведнъж си спомнила за Шунтоку, също много се ядосала и извикала гневно на прислужницата:

— Не се присмивай тъй грубо, защото така, както днес се смееш някому, утре може на теб да се смеят!

Отохиме била тъй смаяна, че леко се разтреперала, и щом се върнала в стаята си, мигом паднала в несвяст.

Тогава в къщата настанала суматоха и побързали да извикат лекар. Но девойката, която не можела да поеме никакво лекарство, изпадала във все по-голямо безсилие.

После изпратили да повикат най-добрите лекари и след като се посъветвали помежду си, те решили, че причината за болестта на Отохиме може да е само някаква внезапна мъка.

Тогава майката коленичила до постелята на болната си дъщеря и рекла:

— Кажи ми, дъще, без да криеш нищо от мен, имаш ли някаква тайна мъка? Нещо, което да желаеш много силно? Каквото и да е то, аз ще се помъча да ти го намеря.

Отохиме отвърнала:

— Много ме е срам, но ще ти кажа какво искам. Слепецът, който дойде тук онзи ден, е синът на един богат и много известен човек от Кавачи на име Нобуйоши. По време на празника Тенджин срещнах този младеж на път към храма Китано. После двамата си разменихме любовни писма и се врекохме един на друг. Ето защо много искам да ми позволите да тръгна из страната и да го намеря, където и да е той.

Майката отвърнала нежно:

— Това наистина ще е добре. Ако искаш каго, ще получиш; ако искаш кон, ще го имаш. Можеш да си избереш за придружител и когото искаш от слугите. Ще ти дам и толкова пари, колкото пожелаеш.

А Отохиме казала:

— Не искам нито кон, нито каго, нито слуга да ме придружава. Трябват ми само дрехи на поклонник — гетри в роба, и просешка торбичка.

Защото Отохиме смятала за свой дълг да тръгне на път съвсем сама като Шунтоку.

Така тя напуснала бащиния си дом и се сбогувала с родителите си, с очи, пълни със сълзи, защото нямала сили да изрече: „Сбогом.“

Тя преминала през много планини и долини, като чувала само зова на дивите елени и грохота на планинските порои.

Понякога губела пътя, понякога се катерела по стръмни и трудни пътеки, а сърцето й все тънело в тъга.

Най-накрая съзряла пред себе си — далеч, много далеч — бора, наречен „кавама-мацу“, и двете скали Ота, и щом ги съгледала, помислила си с любов и вяра за Шунтоку.

Забързала натам и скоро срещнала пет-шест души, които отивали на поклонение в Кумано, и ги попитала:

— Не видяхте ли по пътя си един сляп младеж на около шестнадесет години?

А те отвърнали:

— Не, не още. Но ако го срещнем някъде, ще му предадем каквото пожелаете.