Читать «Балада за Шунтоку-мару» онлайн - страница 5

Отговорът им разочаровал дълбоко Отохиме и тя започнала да си мисли, че всичките й усилия да намери своя любим са може би напразни. Това много я натъжило.

Накрая така се отчаяла, че решила да се откаже да го търси в този свят и да се удави в езерото Савара, за да има възможност да го срещне в някой бъдещ живот.

И забързала към езерото. Щом стигнала до него, Отохиме свалила поклонническите си дрехи, закачила връхната си роба на един бор, хвърлила просешката торбичка настрани, разпуснала косата си и я вчесала на прическа шимада.

После напълнила ръкавите си с камъни и тъкмо да се хвърли в езерото, пред нея неочаквано се появил много стар човек — на не по-малко от осемдесет години, — целият в бяло и със свещена дъсчица в ръка.

И старецът рекъл:

— Не бързай да умираш, Отохиме! Този, когото търсиш, е в храма Кийомидзу. Иди там и ще го намериш.

Това наистина била най-добрата вест, за която можела да мечтае, и Отохиме изведнъж се почувствала безкрайно щастлива. Защото знаела, че е спасена с височайшето благоволение на своя бог-хранител и че старецът е самият този бог.

И така, тя изхвърлила камъните от ръкавите си, облякла отново връхната си роба, сменила прическата си и без да губи нито миг, се отправила бързо към Кийомидзу.

Стигнала най-после до храма. Изкачила трите долни стъпала и като надникнала под една стряха, видяла своя любим — Шунтоку — да спи на земята, покрит със сламена рогозка. Отохиме му извикала: „Моши! Моши!“

Шунтоку мигом се събудил от вика й, грабнал вързопчето, което бил оставил встрани от себе си, и на свой ред извикал с негодувание:

— Понеже съм сляп, децата от квартала всеки ден идват да ме дразнят.

При тези думи Отохиме се натъжила дълбоко, приближила се, положила ръце върху раменете на нещастния си възлюблен и му заговорила:

— Не съм от тези лоши и проклети деца. Аз съм дъщерята на богатия Хагияма. И понеже на празника Тенджин в Киото ти се врекох, дойдох при теб.

Изумен от гласа на любимата си, Шунтоку скочил и извикал:

— О, наистина ли това си ти, Отохиме? Толкова време мина от последната ни среща!… Всичко е тъй необикновено! Дали това не е просто лъжа?

А после двамата заплакали, прегърнати и безсилни да говорят.

Но скоро Шунтоку дал воля на мъката си и извикал на Отохиме:

— Настигна ме проклятието на моята мащеха и сама виждаш как изглеждам. Затова и никога не ще мога да се свържа с теб и да стана твой съпруг. Какъвто съм сега, такъв и ще си остана, докато не изгния и не умра. Ето защо трябва веднага да се върнеш у дома си и да заживееш отново в щастие и разкош.

Ала Отохиме отвърнала, дълбоко опечалена:

— Никога! Сериозно ли говориш? Да не си полудял?

— Не, не! Само се престорих на сериозен, защото те обичам толкова, че и живота си бих дал за теб!

— Отсега нататък никога няма да те изоставя, каквото и да стане с мен!

Тези слова успокоили Шунтоку, но в същото време сърцето му се изпълнило с жалост към нея и той заплакал, без да може да пророни и дума.

Тогава тя му казала:

— Щом вероломната ти мащеха те е омагьосала само защото си богат, не се боя да отмъстя за теб, като също я омагьосам, защото и аз съм дете на богат баща.