Читать «Ловци на хора» онлайн - страница 254

Нощта мина, без обсадените да повторят опита за пробив. Когато тъмата започна да отстъпва пред начеващия ден, видяхме ги да бивакуват край шатрите. Личеше си, че цялата нощ са били в очакване на атака. Който плъзнеше поглед по сегашното разположение, щеше да установи, че се намираме в голямо предимство. Вярно, те имаха повече укритие от нас, ала не притежаваха пушки. Наредих да доведат Бен Касаве, за да говоря с него. По лицето му бе изписан мрачен израз, а когато огледа арената, той помръкна още повече.

— Какво ще кажеш? — попитах го. — Кой ли ще претърпи поражение — ние или вие?

Той огледа изпитателно хората ни и въоръжението им и после хвърли изучаващ поглед нагоре и надолу по вади.

— Кого търсят очите ти? Да не би Ибн Асл? Той не може още да е тук. Или Абд ел Барак с неговия муца’бир? Те също не могат да ви доведат помощ. Нямат оръжия, камили също, а и скоро-скоро ще бъдат догонени от хората, които пратих подире им.

— Аллах, Аллах! Кой може да стори нещо против късмета! — изръмжа той.

— Никой — уверих аз. — А твоят късмет е смъртта.

— Кога ще трябва да умра?

— След четвърт час.

— Разстрелян?

— О, не. Куршумът е твърде почтен за такива като теб. Ти ще получиш въже около шията и някоя камила ще те влачи до смърт.

— О, Мохамед, о, Абу Бекр! Как може един правоверен да бъде погубен с въже!

— Не се окайвай! Получаваш каквото ти подобава.

— Всеки извървява пътя, който му е предначертан, и никой не може да постъпи иначе от онова, което му е предрешено. Ето защо никой не носи вина за нищо.

— Това е едно доста изтъркано успокоение и не вярвам да ти облекчи примката. Но щом късметът ти е бил да се наслаждаваш на радостите и доходите на един ловец на роби, то същият този късмет повелява да вкусиш и печалния край на един такъв негодяй. Имаш да живееш само още десет минути.

— Не толкова бързо, не толкова бързо! Ако ми подариш живота, ще ти дам робините!

— Ти нямаш хора за подаряване. Те са само Божие притежание.

— Вземи тогава камилите ни!

— Те вече ми принадлежат. Необходимо е само да протегна ръка.

— Ама аз искам да живея, живея, живея! Подари ми живота и аз ще сторя всичко, което поискаш от мен.

Нехранимайкото кажи-речи скимтеше от смъртен страх. Беше противно. За да съкратя това повече от неприятно усещане, попитах:

— Ще го удържиш ли, ако се заловя за думите ти?

— Заклевам се във всичко, което поискаш! — врече се той, отдъхвайки.

— Добре! Ще бъда по-милостив, отколкото заслужаваш. Сещам се за искането ти да те предам на Рейс Ефендина, и съм готов да го изпълня, ако извършиш онова, което ти заповядам.

— Заповядай, ефенди, и аз ще се подчиня!

— Аз не искам да се пролива повече човешка кръв. Предадете ли се доброволно, обещавам да ви пощадя живота и да ви предам на Рейс Ефендина.

Физиономията му бързо се проясни. Той познаваше недостатъците на египетското правораздаване, толкова повече по тези краища. Да бъде предаден на един тукашен съд, означаваше все едно да му се даде възможност да се откупи. Може би смяташе за подкупимо и правосъдието на Рейс Ефендина, защото се реши веднага: