Читать «Приключенията на трима руси и трима англичани» онлайн - страница 66

Бушменът погледна на север. Облакът, който се простираше на четири мили над хоризонта, беше черен като дим. Залязващото слънце се отразяваше в него по-скоро като в твърда маса, отколкото в пари.

— Чуден облак! — каза Мокум.

— А хищните животни?

— Този път хищните животни не ще посегнат на тях, защото ще бъдат заети с друго.

Туземецът си отиде. Полковник Еверест запита Мокум, какво означават думите му. Но Мокум мълчеше, погълнат от разглеждането на облака.

Облакът бързо наближаваше. Виждаше се, че минава низко над земята, и се чуваше някакъв чуден шум, който сякаш излизаше от облака. Под него се движеха черни точки, които ту потъваха в него, ту пак излизаха.

— Какви са тези точки? — попита сър Джон Мърей.

— Това са птици — ястреби, орли, соколи, които през всичкото време ще се движат с този облак.

— Но този облак…

— Е жив — това е облак от скакалци, — каза Мокум, като протегна ръка към него.

Ловецът не се излъга. Това бяха наистина скакалци, които за една нощ могат да унищожат всичката растителност и да обърнат най-плодородната местност в пустиня. Скакалците grylli devastatorii летяха с милиарди. На пътешествениците се беше случвало да виждат понякога как скакалците покриват едно пространство от петдесет мили с четири фута дебел пласт.

— Това е страшен бич за степите — каза Мокум, — и щастие ще бъде ако ни заминат.

— Но нали нямаме тука посети ниви и ливади? — каза полковник Еверест. — Защо ще се страхуваме от тях?

— Ако се изсипят тука, ще изядат всичко, без да оставят нито едно листенце. Какво ще стане тогава с нашите коне и биволи?

Бушмените не сваляха очи от облака. Шумът ставаше все по силен, неистинският облак ставаше все по-голям. Чуваха се крясъците на орлите и ястребите, които поглъщаха с хиляди от тези насекоми.

— Мислите ли, че ще се изсипят тука? — обърна се Уйлям Еймери към Мокума.

— Страхувам се, че ще се случи това: вятърът ги носи насам, влагата прави крилата им тежки. Мисля, че те ще се изсипят на ливадите и тогава…

Бушменът не завърши мисълта си, когато грамадният облак внезапно падна на земята. Всичко се покри с насекоми — и палатките, и колите. Образува се черен пласт, дебел цял фут. Англичаните потънали до колене в тази маса от насекоми, ги мачкаха с хиляди при всяко движение. Но какво значение имаше това в сравнение с милиардите, които образуваха облака?

Но скакалците си изпащаха здравата от всички. Птиците с прегракнали крясъци се спускаха върху тях и ги ядяха. Под тях се появиха змии, които също лакомо унищожаваха тази вкусна храна. Конете, биволите, мулетата и кучетата също ядяха с голямо удоволствие. Степния дивеч, дивите животни, лъвовете, хиените, слоновете гълтаха цели крини от нея. Най-после и бушмените, полакомени от „въздушните скариди“, с удоволствие ги ядяха, като манна небесна. Но тука имаше не само външно нападение, защото насекомите сами се изяждаха едни други.

Като отстъпиха на молбите на бушмена, англичаните решиха да опитат тази храна, която им падна от небето. Няколко хиляди насекоми бяха сварени със сол, пипер и оцет, при което бяха избрани най-хубавите, младите, които се отличават със зелен цвят и мекота, докато старите стигат четири дюйма дължина. Любителите на това ядене особено ценят тези, които не са снесли яйцата си и които са дълги петнадесет-двадесет линии, а дебели колкото молив.