Читать «Приключенията на трима руси и трима англичани» онлайн - страница 56

Като напусна Колобенг на 31 август, керванът на Еверест тръгна към хълма, който служеше за визирна точка при последните наблюдения.

Работата се почна на 2 септември. Скоро мрежата от спомагателни триъгълници беше завършена и полковник Еверест, след като се посъветва с другарите си и се ориентира по картата, избра нова дъга от меридиана, която по-късно трябваше да бъде измерена до двадесетия южен паралел. Този меридиан се намираше на един градус западно от първия, на двадесет и три градуса от Гринвичския меридиан. Англичаните работеха на шестдесет мили от русите, но това разстояние беше достатъчно за да не се пресичат триъгълниците помежду си. При тези условия споровете за тригонометричните измервания или избора на визирни точки ставаха вече немислими.

Местността, по която англичаните вървяха през септември, беше плодородна, хълмиста, но никак не населена. Всичко сякаш благоприятстваше за напредването на кервана. Небето беше чисто, светло, безоблачно. Наблюденията ставаха лесно.

Само нарядко се срещаха големи гори. Гъсталаците се редуваха с ливади и хълмове, по които лесно се установяваха точки за визиране, както за дневните, тъй и за нощните наблюдения. Освен това тази страна беше изобилно надарена от природата. Многото цветя пръскаха благоухание и привличаха цели рояци бръмбари и особено един вид пчели, които приличаха на европейските и вкусният бял мед на които можеше да се намери в дупките на дърветата или между скалите. Често се срещаха големи зверове, особено нощем: жирафи, разни видове антилопи, хиени, носорози, слонове често пъти нощем се приближаваха до лагера, но сър Джон се мъчеше да не се отвлича. При новите обстоятелства той заменяше пушката с далекогледа. Снабдяването на кервана с хранителни припаси лежеше на Мокум и на туземците, но сърцето на младия учен навярно силно биеше при звука на гърмежите. Под куршумите падаха големи степни биволи, бетжуанските bokolo-kolas, които достигаха четири метра от муцуната до опашката и два метра от копитата до плешките. Кожата им е черна с синкава отсянка. Това са ужасни животни със силни крайници, с малка глава, зли очи и здрави рога на челото. Вкусното им месо разнообрази масата на участниците в експедицията.

Туземците приготвят това месо по особен начин, който е много разпространен всред северните индийци. Приготвеното по такъв начин месо може да се запази много дълго време. Европейците прибягнаха към този начин на приготвяне, макар отначало да се отнасяха с отвращение към него. Месото на бивола трябва да се нареже на тънки резени и да се остави на слънцето да съхне, после го слагат в кожа и почват да го бият с чук, докато се обърне в плътна маса. После тази маса я стриват на прах, слагат я в кожени торби и я заливат с биволска мазнина. Тази мазнина прилича повече на сало и я приготвят предварително, като прибавят в нея мозък от кости и особен вид ягоди, захарната месеста част на които малко хармонира с азотистото вещество на месото. После смесват всичко в едно, стриват го и, след като изстине, получават твърда като камък маса.