Читать «Приключенията на трима руси и трима англичани» онлайн - страница 38

Щом настъпи утрото, оседлаха конете и тръгнаха да търсят изчезналия учен из по-далечни места. Като се отдалечаваха все повече и повече на североизток, стигнаха до една съвсем блатиста местност, пресечена с потоци, които гъмжеха от крокодили — грамадни лакоми животни, които стигаха до тридесет фута дължина. Сър Джон Мърей искаше да стреля по тях, но Мокум го посъветва да не губи напразно времето си.

Астрономите продължаваха търсенията си, като не се надяваха почти, че ще успеят. Вглеждаха се в отъпканата трева, в някой клон, счупен на височина човешки ръст, във всеки знак по дърветата — но нищо утешително не можеха да открият.

Като изминаха десет мили на север от последния лагер, те се готвеха вече да завият, по съвета на бушмена, на югозапад. Но изведнъж забелязаха, че кучето силно залая и замаха опашка, като душеше земята, бързо се отдалечаваше и пак се връщаше на предишното място.

— Господин полковник — каза бушменът, — кучето е намерило следата на дивеча… извинявайте, на учения, когото търсим. Да го оставим да търси!

— Да, сигурно е тъй! — потвърди сър Джон Мърей. — Забележете, колко странно лае, сякаш приказва със себе си. Готов съм да дам петдесет фунта на господаря му, ако ни заведе при Николай Паландер.

Матвей Струкс не обърна внимание на пренебрежителния тон на бушмена и мислеше само, как да намери другаря си.

Всички чакаха, кога най-после кучето ще затича в определена посока. Това се случи скоро. Кучето силно залая и бързо изчезна в гората.

Гората беше много гъста и пътешествениците трябваше да вървят покрай нея, като се ръководят от лаенето на кучето. Сега вече никой не се съмняваше, че ученият ще бъде намерен. Въпросът беше само — жив или мъртъв?

Беше единадесет часа. Лаенето прекъсна за известно време. Бушменът и сър Джон Мърей, които вървяха напред, се спряха, когато изведнъж лаенето пак се чу на половин миля на запад, но не вече в гората.

Всички се спуснаха нататък и се намериха в една блатиста равнина. Ясно чуваха кучето, но не можеха да го видят във високата тръстика.

Пътешествениците трябваше да слязат от конете и пеша да се промъкнат през тръстиката, като се водят само от лаенето.

Като излязоха от тръстиката, те видяха грамадно пространство вода, гъсто обрасло с растения. Това беше най-ниското място на блатото.

Кучето тичаше по брега и силно лаеше.

— Ето го, ето го! — извика бушменът. Наистина, на края на един нос, на триста крачки от тях, седеше на дънер Николай Паландер. Той държеше молив и бележник в ръце, като беше погълнат в изчисленията и нищо не забелязваше около себе си.

А наоколо дебнеше цяло стадо крокодили, което се приближаваше с подадени от водата глави. Още миг и нещастният математик можеше да бъде грабнат от чудовищата.

— По-скоро! — извика ловецът. — Чудя се, какво още чакат крокодилите!

— Може би чакат да се развали — саркастично забележи сър Джон Мърей. — Нали вие казвате, че крокодилите никога не ядат прясно месо.

Бушменът и сър Джон Мърей оставиха приятелите си на брега и тръгнаха по един тесен провлак към мястото, където седеше Николай Паландер.