Читать «Приключенията на трима руси и трима англичани» онлайн - страница 30

Това беше стадо слонове. Шест грамадни животни, които по големина не отстъпваха на индийските, се показаха на поляната и почнаха да се приближават до блатото.

Утринната дрезгавина позволяваше на сър Джон Мърей да се любува на тези могъщи животни. Единият от тях беше особено голям: той имаше широко, изпъкнало чело, дълги, увиснали уши и грамадни извити зъби, с които удряше със страшна сила по дърветата. Може би той предчувствуваше опасността.

Мокум се наведе и тихо запита другаря си:

— Как ви се харесва този гигант?

— Чудесен!

— Добре, ще го отделим от стадото.

В това време слоновете се приближиха до блатото. Те всмукваха с хоботите си вода и с шум я изливаха в гърлото.

Сериозно обезпокоен, грамадният самец гледаше около себе си и поемаше въздух, сякаш чувстваше някакъв обезпокоителен мирис.

Изведнъж бушменът извика по особен начин и трите му кучета със силен лай се спуснаха към слоновете. Мокум извика на другаря си: „Оставете!“ и се спусна да пресече пътя на слона.

Самецът и не мислеше да бяга. Той бясно удряше с хобота си по дърветата и силно махаше опашка, като издаваше вече признаци на гняв. Сър Джон не сваляше от него очи и държеше готова пушката си.

В тази минута слонът видя неприятеля и се спусна върху него. Сър Джон Мърей се намираше на шестдесет крачки от него. Като го остави да се приближи на двадесет крачки, той гръмна, но движението на коня попречи на точния прицел. Куршумът попадна в меките части и не избухна, тъй като не срещна пречка.

Разяреният слон затича по-бързо. Това приличаше на бързо ходене, но с такова ходене той можеше да надмине който и да било кон.

Конят на сър Джон Мърей се изправи на задните крака и се понесе напред, въпреки всички усилия на ездача да го задържи. Слонът го преследваше, като си дигаше ушите и размахваше хобота. Ловецът не можеше да зареди пушката си.

Но слонът го настигаше. Двамата се намериха на равнината, вън от гората. Кучетата с лай се носеха край тях. Слонът беше тъй близко, че сър Джон Мърей вече чувствуваше горещото му дишане. Всяка минута той очакваше, че страшният хобот ще го обхване.

Внезапно конят подви колене, слонът го удари по гърба, животното изцвили от болка и отскочи на страна, с което спаси ездача от смъртта, защото слонът по инерция отмина напред, улови едно от кучетата и яростно го затръска във въздуха.

Конят инстинктивно чувстваше, че може да се спаси в гората и полетя нататък. Сър Джон можа най-после да напълни пушката.

В това време слонът пак подгони ловеца, като тръскаше кучето, докато не го уби в стъблото на едно дърво. Конят навлезе в гората и се спря.

Издраскан, окървавен и изпокъсан, сър Джон се обърна назад, внимателно се прицели и гръмна. Този път куршумът попадна в кост и избухна. Друг гърмеж, който се разнесе в същото време, рани животното в лявата страна. Слонът падна на колене при едно малко езерце. Като засмука с хобота си вода, той почна да полива раните си и да изпуща жални стонове.

В тази минута се показа бушменът.

— Той е наш, той е наш! — извика Мокум.