Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 24

Веждите му се вдигнаха изненадано, но Мегън не се съмняваше, че изненадата му е престорена, защото на устните му имаше нещо, което много приличаше на усмивка.

— Наистина полагам усилия да се принизя, но не вярвам да съм стигнал чак до такова ниво.

Тя не се и опита да проумее смисъла на тази неочаквана забележка. Това, което се опита да направи, бе да го заобиколи и да побегне, но Девлин пристъпи встрани и отново препречи пътя й.

— Значи все пак трябва да ти демонстрирам? — каза той и внезапно ръцете му се вдигнаха и се подпряха на стената от двете страни на главата й, така че Мегън се озова в нещо като клетка, от която не можеше да се измъкне, нито пък да не чуе притихналия му шепот: — Сега сме сами. Искаш ли да ме опознаеш и с ръцете си така старателно, както го стори с очи?

От гърдите й се изтръгна яростно възклицание, което бе доста приглушено, но затова пък изразяваше недвусмислено мнението й по въпроса. После Мегън се промуши под дясната му ръка и побягна към стълбите в дъното на салона.

Но зад гърба й се чу смехът му и подигравателният му глас:

— Това вече бяха обноски на прасе, миличка Мег. Забеляза ли разликата?

Мегън спря. Сега, когато помежду им имаше достатъчно разстояние, тя се чувстваше в безопасност, затова се обърна и изсъска:

— Между тази вулгарност и предишната ти грубиянщина? Никаква разлика.

— Добре, като говорим за обноски, нека ти кажа, че е все едно дали ще гледаш или ще докосваш, госпожице Пенуърти. Ефектът върху мъжете е един и същ… когато го правиш ти.

— Копеле!

— Глезено зверче — озъби се той, сетне кимна насмешливо и излезе.

При това си свирукаше небрежно, сякаш бе напълно убеден, че е спечелил този рунд, докато Мегън беше толкова разярена, че й се искаше да се втурне след него и да го удари с все сила. Едва се удържа да не го стори. Но ако този проклетник се осмелеше още веднъж да я заговори…

6

— Искам да те яхна, не можеш да си представиш колко много искам. Ще ми позволиш ли?

При звука на тези тихо промълвени думи, долетели през полуотворената врата на стаята му, клепачите на Девлин рязко се вдигнаха. Вратата нямаше ключалка, дори не можеше да се затваря добре. Вчера, когато се бе настанил в малката стаичка, първата му работа беше да се разпореди да сменят коравия, мухлясал сламеник с ново легло. Бе оставил вратата за по-късно, защото беше счел, че удобството е по-важно. Но сега вече не мислеше така.

Трябваше ли да се събужда точно от това — от приглушения шепот на двама любовници, решили да се срещат в неговата конюшня? И то след като самият той снощи едва бе заспал, преследван от натрапчиви видения на собствената си среща — всъщност, нещо повече от среща — с пламтящата от гняв госпожица Пенуърти. Естествено, в тези видения тя не беше пламтяща от гняв, а просто пламенна. И изобщо не говореше, дори не отваряше уста, освен за да приеме целувките му и да им отвърне с нежен като кадифе език…

Девлин изръмжа. Слабините му отново бяха пламнали, точно както снощи, когато си бе представял как червенокосата му се отдава страстно. Определено трябваше да избягва тези мисли, поне докато не намереше някоя жена, за да задоволи изгарящата нужда, която те възбуждаха у него.