Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 23
Джоана Линдзи
Ръцете й автоматично се вдигнаха и се вкопчиха в мекия бял лен на ризата му. Мускулите му трепнаха под пръстите й и това непристойно докосване, макар и съвсем неволно, накара бузите й да пламнат. Тя отскочи назад, но го стори толкова рязко, че настъпи шлейфа на роклята си и едва не се строполи на земята. Докато Мегън яростно се мъчеше да оправи оплетените си поли, Девлин Джефрис се смееше весело.
— Жените наистина имат навика да падат в краката ми, но обикновено не го правят при опит да избягат от мен.
— Вулгарните ти намеци могат да накарат една жена дори да изпадне в несвяст, не се и съмнявам — тросна се Мегън, преди да вдигне очи към него.
По-добре да не беше го правила. Той все още бе прекалено близо до нея и все още бе толкова красив. Дъхът й спря. Божичко, тези очи бяха тъй прекрасни, с такъв съвършен синьо-зелен цвят, и толкова подхождаха на смолисточерната му коса!
Мина половин минута, преди и двамата да осъзнаят, и то едновременно, че са се втренчили един в друг. Мегън, чието лице се бе изчервило по-силно от всякога, първа отклони поглед и не забеляза руменината, плъзнала по бузите на самия Девлин.
— Да, жените наистина изпадат в несвяст, макар и не заради вулгарните ми намеци, каквито, между впрочем, рядко си позволявам. Поначало действам бързо, госпожице Пенуърти, и стигам направо до същината. Да ти демонстрирам ли?
— Не!
— Много жалко. Розовото наистина ти стои дяволски добре.
Говореше за руменината на бузите й, мръсникът, която самият той бе предизвикал, при това с огромно удоволствие. Мегън се осмели да вдигне отново очи към него, просто за да му хвърли изпълнен с ненавист поглед. Изражението му беше самодоволно, даже победоносно и когато Мегън проумя причината, моментално му даде нов повод да злорадства, като се изчерви отново.
— А-ха, виждам, че късата ти памет все пак започва да се връща. — Гласът му бе гальовен, почти мъркащ. — Ти загуби. Сега е време да си платиш.
— Да си платя ли?
— Заведи ме да ми покажеш конюшнята. Нали затова чаках.
Думите му й прозвучаха някак неприлично, някак похотливо — сякаш говореше за част от анатомията й, а не просто за една сграда.
— Конюшнята ни не е скрита вдън гори тилилейски. Намира се зад къщата. Не се изисква кой знае колко ум, за да я намери човек, така че, предполагам, дори и ти ще се справиш.
— Трябваше да се досетя, че ще се отметнеш от облога.
— Нямах представа, че сме се обзаложили.
— Нима? А ако ти беше спечелила, щеше да ми покажеш вратата с най-голяма радост, нали? Предизвика ме, аз приех предизвикателството — и спечелих.
— В такъв случай бих казала, че ти си послужи с измама. Защото си знаел за онова нелепо условие на сделката.
— А аз бих казал, че
Тези думи й прозвучаха подозрително познато. Мегън зяпна.
— Подслушвал си на вратата?
Той й се поклони подигравателно.
— За нищо на света не бих пропуснал подобно удоволствие.
— Какво друго може да се очаква от човек с обноски на прасе?! — процеди през зъби тя.