Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 147

Същата вечер Мегън обикаляше нервно из всекидневната, докато най-после чу, че Девлин влиза в апартамента си.

Тя почака вратата на стаята му да се отвори и затвори още веднъж — знак, че камериерът му си е отишъл. И тогава започна да плаче, или по-скоро — да вие. Силно. След секунди вратата, която свързваше двете помещения, се разтвори рязко и Девлин се спусна към нея.

— Защо плачеш?

— Аз… н-не плача — заекна Мегън, зашеметена от близостта му. — Аз… О, няма значение. Върви си.

— Мегън!

— Не знам как да ти го кажа — извика тя, скрила лице в шепите си. — Опитвах се да не мисля за това, защото всеки път избухвам в плач. Но предполагам, че трябва да знаеш.

— Какво?!

— Загубих бебето.

Думите й бяха посрещнати с гробно мълчание, затова Мегън захълца още по-силно. Но не можеше да го погледне. Ако й кажеше само една нежна дума, щеше да се разплаче наистина.

— Настоявам да ми го докажеш — каза той накрая, при това съвсем не нежно. — Кървиш ли още?

Мегън се изчерви. И за миг не й бе хрумвало, че Девлин може да се усъмни в думите й. За щастие, той не видя това, защото лицето й все още беше скрито в дланите й.

Но тя бързо се опомни и реши да импровизира.

— Не, това се случи още на връщане от Шотландия. Не ти казах по-рано, защото… защото бях изпаднала в шок. Нима си толкова нечувствителен, че дори не си забелязал?

— Ти беше необичайно… притихнала.

Хубаво обяснение на пълната й липса на настроение. Но бе произнесено толкова сухо, че Мегън разбра: нещо не беше наред. Девлин или не й вярваше, или… Възможно ли бе да си мисли, че го е лъгала от самото начало, че не е имало никакво бебе и следователно — никаква причина да се женят?

— Защо ме тормозиш? — попита тя. — Не виждаш ли, че съм нещастна?

— Странно, а аз си мислех, че изпитваш облекчение.

Мегън зяпна слисано, защото бе повече от явно за какво намекваше той, и вдигна глава, за да го изгледа сърдито.

— Аз исках това дете!

— Не, не го искаше.

— Не ми казвай, че не съм го искала, когато го исках!

Истеричният й тон го накара да въздъхне.

— Мегън, очевидно не е имало никакво бебе. Било е грешка.

— Не измествай въпроса.

— Ще си имаме други.

— Не, няма! — Сега вече наистина имаше повод да заплаче и сълзите не закъсняха да рукнат от очите й.

Изражението му моментално се промени от обидено в искрено загрижено.

— Мегън…

— Не ме докосвай! — възкликна Мегън, когато той протегна ръце и я придърпа без усилия към гърдите си.

— Мегън, недей… Моля те.

— Мразя те — извика тя, притиснала лице до шията му, и стисна в юмруци халата му. — Ти изобщо не знаеш какво искам. Преди може и да не съм искала това бебе, но сега го искам. — Дори не забеляза, че бе престанала да говори в минало време.