Читать «Мъжът на моите мечти» онлайн - страница 108

— Няма да плачеш, нали?

Тя вдигна поглед, за да види, че тези негови изумителни тюркоазени очи са вперени настойчиво в нея. Откога ли я гледаше така?

— Естествено, че не.

— Стори ми се, че си на път да го направиш.

— Казах ти, че няма — упорито повтори Мегън. Но долната й устна трепереше.

— Наистина ли мисълта да се омъжиш да мен ти се струва толкова ужасна, Мегън? — тихо попита Девлин.

— Да! — извика тя и избухна в сълзи, скривайки лицето си в шепи.

По тази причина не успя да види нараненото му изражение, нито твърдата решителност, която смени болката, изписана първоначално на лицето му. Едва когато плачът й утихна до подсмърчане, до ушите й достигна:

— Не знам защо си се разциврила толкова. Мога да те уверя, че бракът ни ще бъде чисто формален.

Мегън изненадано вдигна глава и го погледна.

— Какво означава това?

— Означава, че когато правихме любов, останах също толкова неудовлетворен, колкото и ти, така че няма да повтаряме тази грешка.

Тя се вцепени, а по лицето й плъзна червенина. Значи можеше да прибави в списъка с възражения срещу него и това, че вече не я желаеше.

— Това ме устройва напълно.

— Така и предполагах.

Преди който и да било от двама им да успее да добави нещо, файтонът внезапно подскочи и те за малко не отхвръкнаха от местата си. Сетне кочияшът изкрещя уплашено и файтонът започна да се спуска стремглаво по някакъв наклон.

— Какво, по дя… — започна Девлин, но завърши с вик: — Лягай долу!

— Къде долу?

— На пода!

— Не ставай глу…

Той не я остави да довърши. Протегна ръка, сграбчи я и я сваля на пода, след което се присъедини към нея, или по-точно — върху нея. Всичко се бе развило толкова светкавично, че Мегън млъкна слисано. Но лудешкото спускане ставаше все по-стремително, докато внезапно файтонът не се килна рязко на една страна. Девлин политна встрани и се стовари тежко върху дървената част на седалката. Мегън го последва, преметна се през него и се приземи далеч по-леко върху възглавниците на същата седалка, блъскайки главата си в страничната стена на файтона. Той постепенно намали скоростта си и накрая спря.

— Добре ли си, Мегън?

Не беше съвсем сигурна. Трябваха й няколко секунди, за да оправи заплетената си пола и да се надигне, после още няколко — за да установи, че й няма нищо, освен дето е загубила шапката си.

— Мисля, че да — отговори тя. — А ти? Това, което изпращя твоята глава ли беше?

— Много смешно — изсумтя Девлин и също се изправи. — Струва ми се, че беше едно от колелетата. Не мърдай оттук. Ще отида да проверя.