Читать «В навечерието на войната с ескимосите» онлайн - страница 4

Братът на Селина дръпна здравата си ръка като ударен от електрически ток. Той се поизправи или по-скоро застана не толкова изгърбен. После впери поглед в някакъв предмет в другия край на стаята. Неугледното му лице доби почти сънлив вид. Той бръкна с нокътя на здравия показалец между двата си предни зъба и като махна оттам някакъв остатък от храна, обърна се към Джини.

— Кльопала ли си?

— Какво?

— Яла ли си, питам.

Джини завъртя глава.

— Ще ям, като се прибера вкъщи — каза тя. — Майка ми винаги ме чака за обед.

— В стаята си имам половин сандвич с пилешко. Искаш ли го? Нито съм се докосвал до него, нито нищо.

— Не, благодаря.

— Нали досега си играла тенис? Не си ли огладняла.

— Не става дума за това — каза Джини и кръстоса крака. — Работата е там, че мама винаги ме чака за обед. И просто подлудява, ако не съм гладна и не искам да ям.

Братът на Селина, изглежда, прие това обяснение. Поне кимна с глава и зарея поглед някъде. Но след миг пак се върна на въпроса.

— Няма ли да изпиеш поне чаша мляко?

— Не, благодаря… Благодаря.

Замислен за нещо, той се наведе и взе да си чеше голия глезен.

— Как се казва оня, за когото ще се омъжи? — попита той.

— Кой, Джоуън ли? — каза Джини. — Дик Хефнър.

Той продължаваше да си чеше глезена.

— Капитан е във флотата — поясни Джини.

— Много важно.

Джини се засмя. Тя го наблюдаваше как си чеше глезена до зачервяване. Но когато той започна да чопли с нокът някаква пъпчица на глезена, тя престана да го гледа.

— Откъде познавате Джоуън? — попита тя. — Никога не съм ви виждала у дома и въобще…

— Та аз и не съм стъпвал в къщата ви.

Джини изчака малко, но той не каза нищо повече.

— А къде сте я виждали?

— На едно събиране.

— Събиране ли? Кога?

— Не помня вече. На Коледа, четиридесет и втора.

С два пръста той измъкна от горния джоб на пижамата си цигара, която имаше вид, като че ли някой беше спал върху нея.

— Ще ми подадеш ли онова кибритче? — каза той.

Джини му подаде кутията кибрит, която беше на масата до нея. Той запали цигарата, без да я оправи поне малко, и пъхна изгорялата клечка пак в кутията. После отметна глава назад, изпусна бавно огромно, количество дим от устата си и го пое отново през носа. И продължи да пуши по този „френски“ маниер. По всяка вероятност това не беше част от разиграваната на дивана сцена с цел перчене, а по-скоро лично постижение на младеж, който някога може би е правил опит и да се обръсне с лявата ръка.

— Защо смятате, че Джоуън е сноб?

— Защо? Защото си е такава, майка й стара. Откъде да знам защо?

— Да, но имате ли причини да говорите така?

Той се обърна уморено към нея.

— Слушай, писал съм й осем писма. Осем. А тя не отговори нито на едно.

Джини се подвоуми.

— Може пък да е била заета.

— Да, да, заета. Знам колко е заета, мамка му, ако не знам.

— Защо трябва да псувате толкова? — попита Джини.

— Ей, вярно, много псувам, мамка му.

Джини се засмя.

— От колко време я познавате все пак? — попита тя.

— Достатъчно дълго.

— Добре, но обаждали ли сте се някога по телефона или нещо… Искам да кажа, не сте ли й се обаждали по телефона?