Читать «В навечерието на войната с ескимосите» онлайн

Дж. Д. Селинджър

В навечерието на войната с ескимосите

Пет съботи поред Джини Манокс играеше сутрин тенис на кортовете в Ийст Сайд със своята съученичка Селина Граф. Джини направо смяташе Селина за най-голямата кокошка в училището на мис Бейзхор (което като че ли гъмжеше от посредствени кокошки), но наред с това не познаваше друго момиче, което като Селина да носи всеки път нови, неотваряни още кутии с топки за тенис. Май че бащата на Селина ги произвеждаше. (Една вечер на трапезата Джини описа пред цялото семейство как си представя една вечеря у Селина: безупречен камериер, който пристъпва към всеки от лявата му страна и вместо чаша доматен сок поднася кутия с топки за тенис.) Но тази работа, дето всеки път след тениса оставяше Селина пред дома й, а после се натапяше да плаща цялата сума за таксито, започваше да я нервира. В края на краищата нали Селина даде идеята да се прибират от кортовете с такси, а не с автобуса? На петата събота обаче, когато таксито свърна по Йорк Авеню, Джини не се стърпя повече.

— Ей, Селина…

— Какво? — обади се Селина, която в този момент търсеше нещо опипом по пода на таксито. — Не мога да си намеря калъфката на ракетата — изпъшка тя.

— Че нали я сложи в джоба си — каза Джини. — Ей слушай…

— Боже мой, щях да умра, ако не ми беше казала.

— Слушай — продължи Джини, която никак не се нуждаеше от благодарностите на Селина.

— Какво има?

Джини реши да й каже всичко направо. Таксито вече наближаваше Селинината улица.

— Нямам намерение и днес да се натапям да плащам цялата сума за таксито — каза тя. — Да не мислиш, че съм милионерка?

В първия миг Селина изглеждаше изненадана, а после — обидена.

— Че аз не си ли плащам половината? — попита тя най-наивно.

— Не — отсече Джини. — Ти плати половината само първата събота. Това беше още в началото на миналия месец. След това нищо не си плащала. Не съм циция, но, да ти кажа право, живея с петдесет и четири долара на седмица. И от тях трябва да…

— Но аз пък нося топките, нали? — каза Селина, което беше доста неприятно.

Понякога на Джини й идеше да убие Селина.

— Да, ама нали баща ти ги прави — отвърна тя. — Те не ти струват нищо. А аз всеки път трябва да плащам…

— Добре де, добре! — викна Селина с тон, който показваше, че въпросът е приключен. Тя затършува с досада из джобовете на палтото си. — Имам само трийсет и пет цента — каза тя студено. — Това стига ли ти?

— Не. Съжалявам, но ми дължиш долар и шейсет и пет. Водила съм сметка за всяко…

— Тогава ще трябва да се кача горе и да взема от майка си. Не можеш ли да почакаш само до понеделник? Ще ти ги донеса в училище, щом мислиш, че ще забогатееш с тях.

При такова държание не можеше да има милост.

— Не — отвърна Джини. — Тази вечер съм на кино. Трябват ми.

Изпълнени с взаимна неприязън, двете момичета си обърнаха гръб и се загледаха мълчаливо навън, докато колата не спря пред Селинини. Селина, която седеше откъм страната на тротоара, слезе. Оставяйки едва отворена вратата, тя се отправи с твърда крачка, наперена като холивудска звезда, към входа на блока. Цяла почервеняла, Джини плати на шофьора. После събра нещата си за тенис — ракетата, пешкира, шапката против слънце — и последва Селина. Петнадесетгодишната Джини беше висока цели пет фута и девет инча и както влезе в стълбището, пристъпвайки плахо-плахо на гуменките си (41 номер), съвсем имаше вид на непохватна новачка. Това накара Селина да се извърне и да се загледа в светлинния сигнал на асансьора.