Читать «В навечерието на войната с ескимосите» онлайн - страница 2

— С този път ми дължиш долар и деветдесет — каза Джини и тръгна към асансьора.

Селина се обърна.

— За твое сведение трябва да ти кажа, че майка ми е много болна — заяви тя.

— Какво й е?

— Има пневмония и ако мислиш, че ми е много приятно да я безпокоя за някакви си пари… — Селина произнесе това изречение с най-големия възможен апломб.

„Сведението“, независимо доколко беше вярно, постресна мъничко Джини, но не дотам, че да изпадне в излишна сантименталност.

— Аз не съм ги дала на нея — каза тя и влезе след Селина в асансьора.

След като Селина позвъни на вратата на апартамента, посрещна ги — или по-точно само им открехна вратата — чернокожа прислужница, с която Селина, изглежда, не разговаряше. Джини остави нещата си на един стол в преддверието и последва Селина. В дневната Селина се обърна към нея и каза:

— Имаш ли нещо против да ме почакаш тук? Може би ще трябва тепърва да събуждам майка ми и прочие.

— Добре — отвърна Джини и се тръшна на дивана.

— Никога не съм допускала, че можеш да бъдеш толкова дребнава за каквото и да било — каза Селина, достатъчно ядосана, за да употреби думата „дребнава“, но не достатъчно смела, за да наблегне на нея.

— Както щеш го вземи — отговори Джини, разгърна един брой на „Вог“ и го вдигна пред лицето си.

Тя го държа така, докато Селина излезе от стаята, после го остави отново на радиото. Започна да оглежда стаята, като мислено пренареждаше мебелите, махаше настолните лампи, изхвърляше изкуствените цветя. Реши, че това е отвратително грозна стая — скъпа, но страшно безвкусна.

Изведнъж някъде от апартамента долетя мъжки глас.

— Ерик, ти ли си?

Джини се досети, че това е братът на Селина, когото тя не беше виждала. Тя кръстоса дългите си крака, загърна полите на спортното си палто около коленете и зачака.

В стаята нахълта с отворена уста, по пижама и бос млад човек с очила.

— О, аз помислих, че е Ерик — каза той. Без да спира, той прекоси някак грозно изкривен стаята, притискайки нещо до тесните си гърди. Седна на свободния край на дивана.

— Порязах си пръста, мамка му — изруга невъздържано той. После погледна Джини по такъв начин, като че ли беше очаквал да я намери тук. — Вие порязвали ли сте си някога пръста? И то чак до кокала, а? — попита той. В дрезгавия му глас звучеше истинска молба, сякаш с отговора си Джини би могла да го спаси от самотната му роля на пионер в тази област.

Джини го погледна втренчено.

— Е, не чак до кокала — отвърна тя, — но съм се порязвала.

Джини не беше виждала по-смешно момче… или мъж — трудно бе да се каже кое от двете представляваше той. Разрошена от леглото коса, небръсната от два-три дни рядка руса брадица. Просто имаше вид на… да, на льохман.