Читать «В навечерието на войната с ескимосите» онлайн - страница 6

— С пилешко е — обясни той, без да сваля поглед от нея. — Купих го снощи от един деликатесен магазин.

— На вид изглежда много хубав.

— Изяж го тогава, хайде.

Джини отхапа една хапка.

— Вкусен е, нали? Джини преглътна с мъка.

— Много — отвърна тя.

Братът на Селина кимна. После заоглежда разсеяно стаята, като се почесваше по ямичката на гърдите.

— Да-а-а, май няма да е зле да се облека… Боже! Звънецът! Стой си спокойно — каза той и изчезна.

Останала сама, Джини се заоглежда, чудейки се къде да хвърли или скрие сандвича. Но чу нечии стъпки навън и прибра сандвича в джоба на палтото си.

В стаята влезе млад мъж, малко над тридесетгодишен, среден на ръст.

— Добър ден — поздрави той сърдечно.

— Добър ден.

— Да знаете къде е Франклин?

— Бръсне се. Помоли ме да ви кажа да го почакате. Ей-сегичка ще свърши.

— Тепърва се бръсне! Велики боже!

Младият мъж погледна часовника си. След това седна на едно кресло от червена дамаска, кръстоса крака и сложи длани на лицето си. След малко разтри очи с върховете на пръстите си, сякаш или страдаше от обща умора, или напоследък си бе пресилил очите.

— По-ужасна утрин в живота си не съм имал — каза той и свали ръце от лицето си. Говореше само с ларинкса, като че нямаше сили да изкара малко въздух.

— Какво се е случило? — попита Джини, поглеждайки го.

— О… Това е една много дълга история. Аз си позволявам да отегчавам само хора, които познавам поне от хиляда години. — Той отправи блуждаещ неспокоен поглед към прозорците. — Но никога вече няма да смятам, че мога дори в най-малка степен да преценявам характера на хората. Можете да го кажете от мое име на всеки.

— Но какво се е случило! — повтори Джини.

— Боже мой. Тази личност, с която вече месеци и месеци наред деля апартамента си… Не, дори не искам да говоря за него… Този писач — добави той със задоволство, спомняйки си може би любимата анатема от един роман на Хемингуей.

— Какво е направил този човек?

— Откровено казано, не ми се навлиза в подробности — отвърна младият мъж.

Той извади цигара от собствения си пакет, пренебрегвайки прозрачната кутия на масата, и я запали със запалката си.

— Реших твърдо дори да не мисля за това. Но така съм побеснял! — продължи той. — Какво да ви кажа, срещам го аз това отвратително човече от Алтона или нещо подобно, с една дума от Пенсилвания. Гледам го, явно умира от глад. И какъвто съм си добър и честен — добрият самарянин без разлика — прибирам го в моя апартамент, в това микроскопично апартаментче, където аз сам няма къде да се обърна. Запознавам го с всичките си приятели. Оставям го да мърси целия апартамент със своите отвратителни ръкописи и угарки, и репи, и какво ли не. Представям го на всички театрални постановчици в Ню Йорк. Мъкна кирливите му ризи до пералнята и обратно. И на всичко отгоре… — Тук младият мъж се прекъсна. — И за награда на цялата ми добрина и човещина — продължи той — да вземе да се измъкне от къщи рано-рано сутринта и да задигне всичко, всичко, което е успял да докопа с мръсните си гадни ръце. Да беше оставил поне една бележка. — Той се спря, дръпна от цигарата си и пусна от устата тънка струйка дим, която излезе със съскане. — Просто не ми се говори за това. Наистина не ми се говори. — Той погледна Джини. — Палтото ви е чудесно — каза той, вече станал от креслото. После се приближи до нея и попипа ревера на палтото й. — Разкошно е. За първи път след войната виждам истинска камилска вълна. Може ли да ви попитам откъде го имате?