Читать «Спасителят в ръжта» онлайн - страница 118

Холдън Колфийлд се оказва в най-неизгодното положение. Той остро чувства необходимостта от авторитетна фигура, която да го напътства. Неудачите му с г-н Антолини изчерпват и последната му надежда да намери тази така необходима подкрепа. От друга страна, петдесетте години не предлагат практически изход за млади хора като Холдън, които не само не могат да намерят свое място в училището, но и са „отпаднали“ от обществото на своите съвременници. Докато през XIX век Хък все още може да се отправи на запад с вероятност да постигне своя идеал, а Йосарян от „Параграф 22“ да търси щастие на една нова граница, в една символична и идилична Швеция, бягайки от абсурда колкото на войната, толкова и от нравствената безпътица на консуматорското общество, то за Холдън такъв избор няма и той се озовава в затвореното пространство на психиатрията.

Традиционната американска вяра в обновителната сила на запада е жива и в съзнанието на Холдън. Той предлага на Сали Фийлд да отидат в Масачузетс или Вермонт, „където страшно хубаво ще си живеем.“ Непосредствено преди нервната си криза решава: да „тръгна на запад, като спирам колите по шосетата“. Както при Гетсби, така и тук връщането на миналото е невъзможно и илюзорната вяра в подобна възможност обрича героите на физически или емоционален крах. Шестдесетте години, които слагат край на епохата на конформизма, вече предлагат изход за „чудаци“ като Холдън, които се включват в мощния поток на субкултурата. Тази нова алтернатива веднага намира превъплъщение в литературата в романи като „По пътя“ на Джек Керуак.

Действието в „Спасителят в ръжта“ е фокусирано върху средната, лиминална фаза в модела на съзряването на младия човек и следва епизодичната структура на пикарескния роман. Холдън е метаморфоза на Донкихотовския тип герой. Джонатан Бомбах в изследването си върху съвременния американски роман, „Пейзажът на кошмарите,“ го вижда като един „Княз Мишкин в ролята си на изтънчен нюйоркски юноша, който подобно на Мишкин изпитва върху себе си греховете, нещастията и духовната уродливост на другите много по-силно, отколкото собствените си нещастия“. Холдън често усеща непреодолима тъга и симпатия към „кофти“ хора, дори и към такива като сводника Морис, които го малтретират морално и физически. В края на романа, когато брат му Д. Б. го пита какво мисли за всичко, което току-що е разказал, Холдън не знае какво да отговори, не може да разгадае смисъла на преживяното от него: „Мога само да ви кажа, че всички тези хора, за които ви разказах, ми липсват. Дори старият Страдлейтър и Екли например. Струва ми се, че дори проклетият Морис ми липсва. Смешно, нали? Да не сте посмели да разкажете на някого. Ако го направите, и на вас ще започнат да ви липсват тези хора.“