Читать «Спасителят в ръжта» онлайн

Дж. Д. Селинджър

Спасителят в ръжта

ГЛАВА I

Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво са се занимавали родителите ми, преди да ме създадат, и какво ли не още, с една дума — цялата тази плява от сорта на „Давид Коперфилд“, но на мене не ми се ще да се ровя из нея. Първо, това ме отегчава и, второ, родителите ми ще получат по два-три кръвоизлива, ако се разбъбря за твърде личните им работи. Много са докачливи на тази тема, особено баща ми. Те са свестни хора въобще — не казвам нищо, — но са дяволски докачливи. А пък и нямам намерение да седна да ви разправям цялата си идиотска биография или тям подобни. Просто ще ви разкажа тази смахната история, дето се случи с мене около Коледа и ме умори до смърт, та трябваше да дойда тук и да си гледам спокойствието. Думата ми е за онова, което разказах и на Д. Б., а той ми е все пак брат и така нататък. Сега той е в Холивуд. Не е чак толкова далече от нашия мръсен санаториум и прескача да ме навести почти всяка неделя. Ще ме откара и у дома, когато си тръгна оттук, другия месец може би. Току-що си купи „Ягуар“. Една от онези английски машинки, дето вдигат до двеста мили в час. Излезе му близо четири хиляди парчета, дявол взел го. Сега него го бие парата. А по-рано не го биеше. Беше си просто един редовен писател, докато живееше у дома. Ако не сте чували за него, той написа тази страхотна книга разкази „Тайнствената златна рибка“. Най-хубавият разказ в нея е „Тайнствената златна рибка“. Там за онова момченце, дето не давало никой да погледне златната му рибка, защото си я купило със собствени пари. Убива ме с този разказ. Сега Д. Б. е в Холивуд, продаде се като проститутка. Ако има нещо да мразя на този свят, то е киното. Да не сте ми споменали за кино. Най-после да започна от деня, в който напуснах Пенси.

Пенси е подготвително училище в Ейджърстаун, Пенсилвания. Трябва да сте чували за него. Или поне трябва да сте виждали рекламата. Печатат я, кажи-речи, в хиляда списания — все един и същ фукльо на кон прескача препятствие. Сякаш в Пенси не се прави друго, освен да се играе поло през цялото време. Но аз ни веднъж не видях кон наоколо. А под фукльото на картината — все същият надпис: „От 1888 година насам ние непрестанно възпитаваме прекрасни здравомислещи младежи.“ Вятър работа! И в Пенси възпитават толкова, колкото и в другите училища. А пък и не съм виждал там ни един „прекрасен здравомислещ младеж“ и прочие. Може би един-двама. Ако има и толкова. И те сигурно са си дошли такива в училището. И тъй, беше съботата, когато се игра футболният мач със Саксън Хол. Срещата със Саксън Хол се считаше за голямо събитие за Пенси. Това беше финален мач за годината и просто трябваше да се гръмнеш или нещо подобно, ако Пенси не спечелеше. Помня, че към три часа следобед аз вече стърчах чак горе, по дяволите, на Томсъновия хълм, точно до разбрицаното оръдие, дето е било в Гражданската война и прочее. Оттам можеше да се вижда цялото поле и как двата отбора се гонят от единия до другия край на игрището. Трибуните не се виждаха много хубаво, но се чуваше ревът им, силен и страхотен за Пенси, защото там беше фактически цялото училище освен мене, и немощен, и писклив за Саксън Хол, понеже гостуващият отбор почти никога не водеше много народ със себе си.