Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 23

Пленникът печално въздъхна и отново се повлече по коридора. Зад него, в дъното на коридора, бе възникнало алено зарево, което преди го нямаше. Уеб се заинтересува и се заоглежда. Един войник го забеляза, също се обърна и веднага нададе тревожен вик, който разкъса тишината.

— Проникване на трогите! — раздра гласа си той. — Сигнал за опасност. Тревога! Трогите са проникнали в града!

УЖАС ПОД ЗЕМЯТА

Положението на Уеб като новоизпечен трог беше ужасно, но сега забележимо се влоши.

— Наглеждайте го! — заповяда командирът. — Възможно е трогите да се опитат да го освободят. При най-малкото подозрение го застреляйте!

Цялото подразделение се хвърли в посока на аленото сияние. Уеб остана под охраната на един войник и се почувствува изключително неуютно: показалецът на пазача му танцуваше върху лостчето на спусъка. Не му оставаше нищо друго, освен да се моли на бога.

Вратите на асансьора се разтвориха и в коридора нахлу разгорещена тълпа войници, които бързаха към звуците на битката.

Пазачът дръпна подопечния си до стената, иначе и двамата биха се оказали под колелата на масивно устройство, приличащо на оръдие, което трима юначаги, пъхтейки и ругаейки, влачеха след себе си.

Зад вратата, над която светеше страшният сигнал, се долавяше шум на престрелка. Викаха хора, глухо тътнеха взривове, тънко писукаха лъчеви карабини. Войникът до Уеб изръмжа някакво проклятие и се загледа в него.

— Троги! — процеди през зъби. — Мръсни копелета, способни са да нападат само в гръб! Подли къртици, излизат от блатата си, като смятат да ни изненадат! Гнусотии вонящи... — ругатните му продължиха дълго, но Уеб не ги слушаше. Боят явно се приближаваше към тях. Зад вратата пробляскваха оранжеви избухвания и той започна да преценява как да постъпи, ако схватката се пренесе в коридора. „Странно сражение — помисли той, — сражение в дълбините на гигантски град!“ Очевидно трогите, обитаващи пещери и тунели, правят подкопи, през които извършват набезите си.

Сражението се приближаваше. Нападателите изтласкваха защитниците на града. Уеб настръхна. Вратите на асансьора зад него се разтвориха и в коридора влетя поредната порция въоръжени хора. Лицата им бяха обхванати от боен ентусиазъм и те, без да се бавят, се насочиха към предните линии.

— Презрени троги! — отново се раздаде грубият глас на пазача до самото му ухо. Уеб неволно се отдръпна и въпросително погледна викащия си съсед. Лицето му бе изкривено, диво скърцаше със зъби и успяваше заедно с това да изригва потоци от хули и ругатни. Пламтящите очи се бяха налели с кръв. — Трогови изчадия! — прописка той. — Струва ми се, че те нападат единствено да те освободят. Ако е така, ще те изгоря, преди да се мръдна от това място!

— Няма нищо такова — примирително каза Уеб и безпомощно се сви под силата на погледа, излъчващ безпределна злоба.

Лицето на пазача се изкриви от злоба и аха от дулото да излети електрически заряд.

— Хей, ти! — възкликна пазачът, след като се отказа да стреля. — Слушай! Отивам да помогна на своите в схватката, а ти, ако се опиташ да изчезнеш, мисли му, ще ти откъсна главата, щом се върна!