Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 21

Уеб нервно преглътна. Това, което показваше Симънс, беше направо невероятно. Записът на дейността на нормален мозък представляваше плавна синусоида. Записът на трог — прекъснати начупени линии на места с резки връхчета. Грешка нямаше — неговата крива съвпадаше с кривата на трога!

— Но... — започна той.

Оркат го прекъсна с рязък жест.

— Аз съм гладен — обърна се той към Симънс. — Хайде, да отидем да видим какъв обяд са приготвили днес. Не се грижи за него — и презрително се намръщи, като видя, че колегата му объркано гледа към пленника. — Никъде няма да избяга. Ще го предадем на Дедал, нека той се заеме с този трог. Симънс без желание тръгна към вратата. Когато капитанът излезе от стаята, той се обърна рязко.

— Много съжалявам. Но с нищо не мога да ти помогна. — И му протегна ръка.

Уеб машинално я стисна и отбеляза, че Симънс му кимна леко на сбогуване, като че ли в знак на уважение и побърза да излезе. Вратата се хлопна и прекъсна посред дума изречението на Оркат, в което се казваше, че тази година градът изпитва трудности с продоволствието.

Задуши го безсилна злоба, изруга гневно и седна направо на пода. Остана му щастието да гадае, какво ще прави с него този Дедал. Явно — нищо добро! Спомни си Маги и затрепера. Беше й обещал, че хората от града няма да я убият... а излезе обратното. Зад вратата се разнесе груб възглас. Инстинктивно се огледа за някакво оръжие, но успя да се опомни. Ако тук нещо успееше да го спаси, едва ли това бе силата. Извади измачканата кутия цигари — останали му бяха съвсем малко — и непринудено запуши.

В този миг вратата се отвори и се появи висок човек, облечен в зелен военен мундир. Лицето му се набръчка от раздразнение, когато разбра, че Уеб е без охрана в стаята.

— Каква небрежност — избоботи той, — каква само небрежност! Ако този трог имаше поне малко мозък в главата си, досега щеше да избяга.

— Аз не съм трог — машинално отбеляза Уеб, въздъхна и се надигна.

— Затваряй си устата, трог мръсен — военният прекрачи прага и влезе в стаята. Зад него в коридора група добре въоръжени войници очакваха Уеб. — Следвай подразделението за особени задачи — заповяда той. — И не мисли да се съпротивляваш. В Отбранителния център е безсмислено да се вдига шум.

Уеб дръпна за последен път и старателно размаза с тока си големия фас.

— Троговете имат отвратителни привички — намръщи се един от войниците. — Наистина по-рано не съм забелязал да имат такава привичка, въпреки че съм виждал много трогове през живота си. Все едно, тази привичка е отвратителна.

— Троговете не го правят — забеляза Уеб. — Впрочем това са дреболии. И така, къде отиваме?

— Хайде, да вървим — разсмяха се войниците и заблъскаха пленника си към вратата. Подразделението се строи в каре край него и тръгнаха на път.

Доколкото успя да разбере, трогове наричаха някакви полуразумни същества, които обитаваха подземните пещери. Ако това е така, защо, по дяволите, енцефалограмите се оказаха неверни? „АЗ НЕ СЪМ ТРОГ“ — убеждаваше се сам себе си. И веднага изстена — кривите бяха идентични с тези на Троговете.