Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 24

— Н-нно... — започна да заеква Уеб и не успя нищо друго да каже. Пазачът го сграбчи за рамото и с маниакална ненавист го заблъска пред себе си към една от многочислените врати на коридора, с ритник я разтвори и силно го блъсна вътре.

Стаята бе съвсем слабо осветена.

— Съветвам те да не се показваш навън — заплаши пазачът и да усили въздействието на думите си, удари Уеб така с юмрук, че той се завъртя като пумпал, направи няколко неориентирани крачки — и се вряза в издигащата се в средата на стаята метална конструкция. Удари главата си в извита тръба, от очите изскочиха сноп искри и въпреки че беше почти напълно заглушен, чу как вратата се хлопна. Повдигна се на лакти и объркано разтърси глава. Зад гърба му се чу шумолене, обърна се и видя да го доближава дребно човече с дълга сива брадичка.

— Ти повреди Хрончо! — завика то. — Кой си ти и с какво право нахълтваш като хвърлен камък от ръката на пълен идиот!

ХРОНЧО! Да вярва ли на ушите си. Тази дума върна Уеб към живота и прогони мъглата от главата му. Впери очи в съоръжението. То с нищо не напомняше яйцевидната капсула, в която бе пътешествувал заедно с Рон Дайнин, но и тази конструкция би могла да се окаже машина на времето.

Главата продължаваше да го боли, повдигаше му се. Стана и все още полюлявайки се, заоглежда бобините, навити от сребърен проводник, редицата лампи, част от които бе разбил, и разбра, че неочаквано всичко се беше променило. По-точно, окръжаващият свят бе останал същият, но мислите му се оцветиха с други краски. От безпорядъчната купчина прибори и устройства мозъкът му започна да изгражда цялостна картина на машината. Той разбра предназначението на отделните възли и детайли и тяхната взаимна връзка. Сега той знаеше, а не правеше догадки, откъде научи, че върху полето на времето действува изкривено статукво, създавано от бобините...

Далечен непознат глас го прекъсна, но не успя да разбере думите.

— Отговаряй! — гласът бе съвсем наблизо и Уеб, намирайки се почти в безсъзнателно вцепенение, погледна сивобрадия. — Отговаряй! — повтори човекът. — Кой си ти?

Устата на Уеб почти се отвори да произнесе: „Наричат ме...“, но навреме се усети, че вместо привичното „Уеб Хилдрът“, без да се колебае, шепти „Рон Дайнин“. Стисна зъбите си и замълча.

Човекът не изчака отговора, приближи се до машината и застена, като видя повредите. В очите пробляснаха огънчета на ненавист, а дребните юмручета се свиха в безсилна злоба.

— Безмозъчен селяндур! — възкликна той. — Ще видиш ти какво ще ти се случи, щом Отбранителният център научи! Сега ще правим цял месец ремонт! Слава на Всевишния, че извадих контролера за настройката, преди да влетиш, иначе и година не би ни стигнала да се оправим.

Уеб изпита странно вътрешно съпротивление и без да сваля очи от машината, забеляза нещо, на което преди не беше обърнал внимание. Дори не се опита да разбере откъде възникна в главата му това удивително знание. Просто отбеляза, че в грубата конструкция липсва една важна част. Тогава заоглежда стаята, без да обръща внимание на викащото човече, и... на една лавица, долепена до стената, забеляза плосък предмет, пробляскващ с всички цветове на дъгата. Краката сами го понесоха, а сивобрадият подтичваше след него, ругаеше и хвърляше обилни капки слюнка: