Читать «Когато времето полудя» онлайн

Фредерик Пол, Фредерик Арнолд Камер-младши

Когато времето полудя

БЛИЗНАК ОТ ДРУГОТО ВРЕМЕ

 — Аз те търсих много дълго — произнесе непознатият.

Уеб Хилдрът затвори вратата зад себе си, тръгна към креслото, седна в него и напрегнато се вгледа в човека, който се криеше в полумрака. Уеб се протегна към ключа, но непознатият размаха ръце и го помоли:

— Не включвай ярката светлина.

— Как попадна тук — поинтересува се Уеб.

— Във всеки случай не през вратата — отговори непознатият и направи такъв забавен жест с показалеца, сякаш свиваше рамене. — Доколкото се досещам, това устройство се нарича... ключалка, нали? ... Та именно тя не е препятствие за мене. Просто се оказах тук. Тебе те нямаше и аз те изчаках.

Стопанинът имаше от какво да се обърка. Макар че беше доста по-голям и явно по-силен, безпокойството, което го беше обхванало, не бързаше да го напусне. Дребосъкът, който се беше намъкнал в жилището му, изглеждаше нелепо — атлазени шорти, фланелка с къси ръкави, въобще като постоянен посетител на бермудския плаж. Само че къде ти тук пясъци... Хилдрът със съжаление си спомни, че трофейният пистолет беше скрит вътре в спалнята...

— Казвам се Рон Дайнин.

— Не познавам човек с такова име — отсече Уеб. — Какво ти е нужно?

Рон Дайнин се усмихна и повтори интересното движение с пръста си.

— Представи си просто, че много съм искал да се срещна с тебе.

— Дотук добре. Аз съм пред теб. Какво следва?

Неканеният гост се настани на табуретката. Едва сега пролича напълно колко е нисък.

— Точно такъв си те представях — каза Дайнин и съвсем бащински се усмихна на Хилдрът.

— Гледай ти! — учуди се Уеб. — Мен ли?

— Разбира се, че теб — отговори Рон и радостно се усмихна, — носиш странни дрехи и гласът ти е доста груб. Но най-важното — приликата е къде-къде по-силна, отколкото се надявах.

— Хей, ти! По-внимателно! — възмути се Уеб. — Тези дрехи струват цели шестдесет долара и после — за каква прилика непрекъснато дрънкаш?

— Нима ти още не си забелязал? — удиви се Дайнин. — Ти изглежда виждаш зле в тъмнината, нали? — той се замисли. — Е, включи тогава светлината, но, моля те, съвсем за малко.

Уеб завъртя ключа на лампата и веднага погледна госта си — очите му бяха здраво стиснати.

Та, за каква прилика говориш? — продължи да настоява Уеб. — Всичко, което виждам, е... — той се запъна и изумено се втренчи в събеседника си. — Боже господи! — почти извика. — Та ние си приличаме като две капки вода!

— Светлината... — примоли се Рон и закри с длани здраво стиснатите си очи. — Моля те, светлината...

Уеб веднага изпълни молбата.

Ужасно усещане — обясни Дайнин, след като въздъхна с облекчение. — Повече от година не съм попадал на такава силна светлина, а тогава... да, тогава бях почти здрав.

— Искаш да кажеш, че светлината ти вреди?

— Точно така — отговори Рон. — Нокталопия — страх от светлината, струва ми се така я наричате. Ние й казваме просто Недъга.

Аз трябва да знам всичко — поиска Уеб. — Разказвай! Откъде дойде?

— Не казвай откъде, а откога — усмихна се Рон. — Ти се намираш в Хиляда Деветстотин Четиридесет и Девета. Аз дойдох от Три Хиляди Петстотин и Четвърта. След като ме налегна Недъга, трябваше да ме подложат на евтаназия, но аз не исках да умирам, откраднах Хрончо и... ето ме при тебе. Мечтаех да те видя, откакто узнах за твоето съществуване.