Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 25

— Ей, ти! Спри се! Какво правиш?

Достатъчен бе един по-силен тласък и дребосъкът отлетя настрани. Уеб докопа предмета и го вдигна. Човечето се опита да го измъкне от ръцете му, но силите бяха прекалено неравни. Тогава то се дръпна, като дишаше тежко, и викайки, се хвърли към вратата.

— Помощ! — зави то и се гмурна в самия център на боя. — Помощ! Къде е караулът? Грабят Хрончо!

Но със същия успех можеше да шепти. Никой не му обърна внимание. Уеб изчака, докато то се скрие зад вратата, излезе навън и пое в обратна посока. Близо до асансьора се спря. Намираше се още във властта на странния паралич, който го бе завладял и го заставяше да прави това, което въобще не смяташе да върши. В другия край защитниците на града се биеха в ръкопашен бой с превъзхождащ ги по численост противник. Нападателите нахлуваха на вълни и напомняха на морски прибой. Из бъркотията на битката изскочи някакъв войник и бегом се насочи към асансьора.

— Те са прекалено много — дишайки тежко, каза той и с треперещата си ръка трудно натисна копчето за повикване на кабината, което се оказа безсмислено действие. Сигналът за пристигане звънна и вратата се отвори. Войникът погледна вътре и мигновено отскочи назад.

— Троги! — зави с пълен глас той. — Обкръжени сме!

Войникът се опита да вдигне оръжието си, но противникът се оказа доста по-бърз. От кабината удариха десетина лъча едновременно, които направо го насякоха и той падна, без да издаде нито стон.

Уеб също се обърка от страх и кой знае защо се протегна да вземе оръжието на убития войник, но не успя да го стори. Удар по главата предизвика истински звездопад, а след избухването на свръхновата потъна в пълен мрак...

— Доубийте го и точка! — каза някой над ухото на Уеб с необикновено тънко гласче. — Надземник! Какво да се занимаваме с него! Убийте го!

Той застена. Изглежда, хората, жадни за неговата кръв, бяха изпълнили цялото свободно пространство. С труд отвори очи да погледне новите си врагове, но безуспешно. Обкръжаваше го пълна и непроницаема тъмнина.

— Ослепях — диво се развика Уеб. — Какво направихте с очите ми, проклети дяволи?!

Почти до самото му ухо се разнесе възглас на удивление:

— Какви ги дрънка този? Какво значи „ослепях“?

— Обикновено дърдорене на надземниците — произнесе друг глас, по-нисък и по-отдалечен. — Хайде да гласуваме. Аз предлагам да го довършим.

Уеб изруга и се опита да скочи на крака.

— Изслушайте ме поне вие — започна той, но не успя да завърши. Щом се размърда, от всички страни на тъмнината върху него наскачаха дребни меки телца, залепиха се и го притиснаха към земята.

Изуменият Уеб се опита да се съпротивлява, но те бяха прекалено много и освен това в тъмнината бе безпомощен, докато на противниците му тя не пречеше. Движенията им се отличаваха с точност и увереност: очевидно виждаха в тъмнината или... Замига отчаяно и когато различи наоколо смътни силуети, въздъхна с облекчение. Или мъглата в очите се разсейваше, или отнякъде започна да прониква светлина... Уфф! Господи блажени — не е сляп.