Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 19

„Трог“ — спомни си.

— Всъщност какво е това трог? — заинтересува се Уеб и погледна войника.

Усмирителят изкриви тънките си устни и се усмихна.

— Разиграваш ли ни, трог, а? Е, давай, давай. Все едно, казвай, че не си трог, но си знаеш какви са трогите. Моля, да кажем така: или ти си гражданин и живееш в града, или си трог и се гушиш в някаква воняща пещера. Ти не си гражданин. Следователно ти си трог. А с тях разговорът ни е съвсем кратък, прост и разбираем. А ти разбра ли?

— Не съвсем — измърмори Уеб. — Какво стана с бързата помощ?

— Потърпи малко, трог — ласкаво произнесе войникът. — Сега ще се появи катафалката.

ОТСРОЧКА НА ЕКЗЕКУЦИЯТА

Когато дойде на себе си, Уеб осъзна, че е съвършено здрав. В първия миг не повярва на усещанията си и едва не се заби в истериката. Домъкнаха го тук умиращ и го хвърлиха на бялата маса. Осветиха го стотици лампи. Изгуби съзнание — сякаш за секунда — и се осъзна... абсолютно здрав човек. Болката изчезна някъде, а ръката му, счупената дясна ръка, сега свободно се огъваше. Изгореното място на бедрото бе покрито с розова млада кожа. И което беше най-удивителното, той беше обръснат и вчесан.

До масата се приближи мрачна грозна жена.

— Всичко ти е наред — каза тя. — Ставай и следвай куриера. Той знае къде да те заведе.

Широкоплещестият войник крачеше до Уеб и едва придържаше с ръка клатещото се на гърдите му оръжие. Уеб случайно се закашля и по бързината, с която стражът насочи към него дулото, разбра как би завършил всеки опит за бягство. Мълчаливо се спускаха по безкрайни наклонени коридори, минавайки край странични отклонения, водещи някъде в неизвестността.

Спряха пред една врата и войникът вкара Уеб в ярко осветена стая. Няколко души с атлетическо телосложение прекъснаха разговора си и погледнаха на влезлите. Помещението се изпълни с истински военен дух.

— Това е Отбранителният център — кратко обясни куриерът, с което потвърди досещането на Уеб и го заведе при една маса, на която седеше девойка, облечена във военна униформа. — Трог — кратко доложи куриерът.

Без да иска, Уеб погледна тавана и си спомни, че през цялото време се спускаха в подземията на града. Налягането на милионите тонове земни маси почти не се усещаше, но въздействаше на душата.

Девойката кимна и без да откъсва поглед от изписания лист, отсечено произнесе:

— Влизайте! Капитан Оркат ви чака отдавна.

Следващата стая се оказа удивителен хибрид между кантора и лаборатория. Набит мъж в зелен халат, с прическа на зрелостник на Хайделбергския университет, се приближи до тях и хвана ръцете си зад гърба. Малко встрани, изправен като струна, стоеше същият войник, който го бе намерил.

Кратка пауза и високият мъж запита:

— Как го преценяваш, Оркат?

— Съвсем нормално, наистина е трог. Да седне в креслото, Симънс.

— Сядай — каза Симънс и блъсна пленника към креслото.

Седалката се оказа толкова мека, колкото облачетата, на които весело яздеха рисуваните ангелчета.

Високият се приближи до Уеб и насочи към очите му тънък сноп светлина, излизаща от конусообразен прибор. Веднага зажумя от изненада, но след това широко отвори очи. Дявол да ги вземе, си помисли той. Измериха му пулса, кръвното налягане, прикрепиха по слепите очи и дланите металически датчици и дори му пъхнаха един в устата под езика.