Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 18

Джуджетата пискливо захихикаха.

— Така, войниче, и ние ще се погрижим за това. — Ние ще се погрижим, а? — тихо произнесе високият. — Така, плъхове нещастни, крадци на гробове, гадни лешояди! Хайде, изчезвайте, докато не съм насъскал по вас този трог!

Джуджетата зачирикаха ужасени и като с махване на вълшебна пръчица, изчезнаха с тихо шумолене. Високият гръмко се разсмя.

— Ама че сган! Е, след време, в един прекрасен ден, ние ще очистим от тях града.

Като въздъхна тежко, Уеб се откъсна от манерката. — Благодаря — каза той. — Ти войник ли си?

— Може и така да се нарека — човекът сви рамена. — Иначе казано, аз съм Изкоренител. Основно занимание — изкоренявам троговете, трог!

— Аз не съм трог — протестира Уеб — и не зная дори какво означава това!

Човекът помълча и по изражението му не можеше да се разбере какво мисли за признанието на Хилдрът.

— Погледни — Уеб се отпусна отново на тревата, — моля те, какво ми е на крака, не го чувствам. Разбира се, ако си е на мястото. Не мога да се надигна.

— Приятел, не се вълнувай, краката ти са в ред. Впрочем, имаш ли ги или не, голяма роля не играе. След като те убием, повече няма да ти трябват. И въобще — каза дружелюбно той и го обгърна с поглед. — Пробита ти е дупчица на бедрото. Трябва да извикам кола. Ще издържиш ли без мене няколко минути?

Уеб кимна. Съобразяваше трудно — тялото му просто стенеше, а ушите му бръмчаха. Болката обтягаше дори мускулите на корема. Не можеше дълбоко да поеме въздух, затова реши, че освен раната на бедрото, му са счупени няколко ребра. Опита се да разбере това и се опита да повдигне ръка. Дясната не му се подчини. Остави я на мира и се съсредоточи на лявата. Размърда пръстите й. Премести я на гърдите си. Колкото и бавно да беше това движение, човекът в униформа отскочи настрана. Мигновено извади от широкия си пояс пистолет с дълго и разширено накрая дуло.

— Лежи и не мърдай! — гласът му беше отровно зъл.

— Нищо лошо не искам да правя, приятелю — замря на място Хилдрът. — Ти щеше да повикаш линейка — напомни той раздразнено.

— Бъди спокоен — войникът се отпусна и на устата му се появи усмивка. — Бързата помощ скоро ще пристигне.

Уеб се извърна — трогове, джуджета, ракети — мрачно запресмята. Пред очите му зеленееше трева, малко по-далече стърчаха криви дървета, а зад тях блестяха под лъчите на ранното слънце островърхите покриви на градските здания. Във въздуха бе застинала вълшебната плетеница на висящите преходи.

Къде и кога бе виждал всичко това? Миналата вечер, тук. Нима от мига, когато с Маги се добраха до града, изминаха само няколко часа?

МАГИ! Болката го бе потопила в собствената му душа и бе забравил за девойката. Но сега си спомни... Името й се отрони от устните му съвсем непроизволно. Като поразмисли известно време, реши да не пита войника за нея — най-малкото би било непредпазливо. Изкоренител на трогове! Ако Маги е жива и не са я хванали досега, то най-добрата помощ за нея ще бъде мълчанието му.