Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 16

Докато вървяха по него не чуха нито един звук, освен далечното писукане на нощните птици. И влязоха в града съвсем неочаквано за себе си. Обкръжиха ги грамадни здания. Едноетажни предградия, с каквито бе свикнал Хилдрът, въобще липсваха. Навсякъде бе тъмно като в гроб. И тишина!

Черните грамади на зданията се различаваха само защото бяха по-черни от обкръжаващата ги нощ. В зловещата тъмнина те приличаха на безформени сенки, които се простираха до самите небеса. Подметките на Уеб затракаха по паважа, а отчетливото ехо на тези стъпки се отразяваше от стените. Той се спря и прошепна:

— Маги!

Девойката се прилепи към него и той усети как тя трепери.

— Дръж се близо до мен — каза й той. — Гледай да не изоставаш, каквото и да се случи.

— Добре — прошепна тя.

— Уеб!

— Какво?

— Струва ми се — зад нас някой дебне.

Вслуша се в тъмнината — тишина, ако не се смятат неясните далечни шумове.

— Няма никой — каза той и улови ехото на въздъхването.

— Сигурно ми се е сторило — каза и още по-плътно се притисна.

Така изминаха още почти четвърт миля, без да виждат и да чуват. Чу се шум — някой се приближаваше. Или нещо. То се движеше, като забавно сумтеше. Мигновено люгерът се оказа в ръката на Уеб. Притисна се към стената и с дланта си заопипва. Откри някакъв отвор и влезе в него, като вмъкна и девойката. Обкръжи ги абсолютна тъмнина. Пъхтенето се приближи, стана гръмко и отчетливо, премина край тях и се отдалечи. Можеше да се различат извитите очертания на голямото костенуркоподобно тяло, което бързо премина по улицата. Напълно бе възможно това да е някаква машина, но Уеб се съмняваше, че подобни звуци могат да се издават от механизми.

Уеб се върна обратно в тъмнината и потърси девойката.

Тя беше изчезнала...

— Маги — тихо повика той. — Маги! — и от пристъпа на див ужас дишането му секна. — Къде си! — и започна трескаво да я търси, като се блъскаше само в грапави стени. На улицата се раздадоха неясни звуци, но той не им обърна внимание.

— Маги! — завика с пълен глас и заудря с юмруци по стените, като се надяваше, че така ще успее да разтвори тайната врата, която бе погълнала девойката. Щом пристъпът на гняв премина и се убеди, че нищо няма да постигне, се обърна към улицата. Звуците се приближиха и се оказаха добре различими гласове — тихи, предпазливи, но разбираеми.

— Там вдясно има врата и в нея стои някой.

— Сам е. Светни. Ако не е гражданин, стреляй!

Уеб не изчака изстрела. Усети докосването на топлина и се удиви, но си спомни за инфрачервените прицели, с които се бе запознал на войната и реши да действа. Топлината бавно се движеше по тялото, лицето и ръцете. Бързо се измъкна от нишата. Зад гърба му се чу изумен вопъл. Побягна по улицата. Блесна светлина. Плясък на електрически заряд прониза тъмнината и Удари стената до него. От проядената дупка се показаха парчета арматурно желязо, а разтопени капки метал изгориха тялото му. Тъмнината отново се събра, а след избухването стана още по-непроницаема. Уеб се метна към един страничен проход, който бе успял да забележи, очаквайки следващия изстрел, той наведе напред глава и побягна нагоре по безкраен спираловиден спусък. От двете страни го притискаха каменни стени, а той бягаше и бягаше... Краката се напълниха с олово, а изкачването продължаваше. Преследвачите го следваха наблизо. Чуваше гласовете им, а от изстрелите го пазеха стените. Когато пътят го изведе на открито и равно пространство, той падна от неочакваност, но веднага скочи и продължи да бяга.