Читать «Блудния син» онлайн - страница 16

— Добричкият ми! — прошушна старецът. — Излизаш от затвора, а си по-добър от моя син! Да, аз действително вярвам, че ти си невинен и той е откраднал парите.

Хайлман видя с какъв копнеж се бяха приковали очите на болния в донесените неща и каза:

— Хайде! Аз ще ви давам да ядете.

Вилхелм сложи салам върху хлебчетата и започна да храни стария. Въпреки слабостта си кръстникът лакомо поглъщаше храната. Изяде всичко и дори ракийката изпи до последната капка. После издаде въздишка и заговори със сълзи на очите:

— Бог да ти се отплати! За съжаление, не бива да идваш повече. Ех, де да можех, когато почувствам глад, да поискам нещо да ми донесат! Гладът е така болезнен!

— Нима нямате пари?

— Нито кройцер.

— Но вие и бездруго няма кого да пратите, дори и да имахте пари!

— Момчето на хората, които живеят в задната стая, от време на време се качва. То би могло да ми набави нещичко.

Хайлман размишлява известно време, после каза:

— Е, в такъв случай аз ще ви оставя малко пари. Наистина няма да са много. Получих двеста гулдена като подарък. Част от тях вече отидоха за билет и някои други неща. Но два гулдена мога от сърце да ви дам.

Старият опита да се изправи.

— Вилхелм, но ти самият се нуждаеш от тях! Имаш ли работа?

— Не.

— А и навярно трудно ще си намериш. Не, не мога да приема парите. Но чуй, сетих се нещо. Я ми подай кутията за пури там от гредата.

Вилхелм се подчини. С треперещи ръце старият отвори кутията, в която се намираше стар сборник църковни песни и един очукан джобен часовник.

— Това е всичко, което още имам — каза той. — Я огледай часовника! Колко ли ще струва, а?

Хайлман го разгледа и каза:

— Това е шпинделов часовник, износен и захабен. Не мисля, че може да се получи много за него.

— Но два гулдена сигурно ще може, а?

— Възможно.

— Продавам ти го. Вземи го за двата гулдена, които искаш да ми дадеш.

Като видя, че Хайлман се готви отново да възрази, старият продължи с необичайна живост:

— Ти няма да получиш веднага работа. Непременно ще имаш нужда от парите.

Хайлман се поколеба, но старият не отстъпи. Говоренето го напрягаше и за да го освободи от това напрежение, Вилхелм накрая склони:

— Добре, ще взема часовника. Ето парите.

— Ама го продай, Вилхелм, за да си върнеш парите, и то още днес! Обещаваш ли?

За да успокои кръстника, Хайлман се съгласи. Старият падна назад върху мизерната постеля и прошепна:

— Така, сега съм спокоен. Ти няма да претърпиш голяма финансова загуба.

— И аз мисля така — увери Хайлман, но тайно си каза, че едва ли ще получи и един гулден за часовника.

— А сега сложи парите в кутията — помоли старецът. — Скъпи Вилхелм, бих желал… имаш ли всъщност време и искаш ли да ми направиш една последна услуга?

— С удоволствие, стига да мога — каза Хайлман развълнувано.

Старият улови ръката му.

— От мен никой не се интересува. Аз със сигурност няма да оздравея, а… а… би ли отворил сборника да ми прочетеш нещо? Имам предвид песента, която започва така: „Друго може да стане до вечерта…“