Читать «Блудния син» онлайн

Карл Май

Блудния син

1. Глава

Двама затворници

Град Роленбург е получил името си от замъка върху извисяващите се над него скали. Построеният през тринайсети век Роленбург дълго време е бил седалище на прочут род рицари разбойници. По-късни притежатели го бяха уголемили. С хода на времето бяха застроени няколко допълнителни крила. Когато един ден имението стана държавна собственост, по-голямата част от замъка бе превърната в затвор, а по-малката служеше като клиника за душевно болни.

Оттогава под израза „отива в Роленбург“ се разбира влизане в затвора или лудницата.

Затворът беше устроен по смесената система — имаше единични килии, но и общи спални и помещения за колективен труд. Директорът беше хауптман от запаса. Произхождаше от стар аристократичен род и за своите заслуги като управител на затвора бе получил титлата областен съветник.

Затворниците в Роленбург се отдаваха на различни занаяти. Тук работеха в отделни помещения ковачи, шлосери, мебелисти, шивачи, също обущари, тъкачи, майстори на пури. Единичната килия можеше да се разглежда като привилегия или налагане на по-тежко наказание. Последният случай беше за опасни, непоправими затворници, които не биваше да влизат в контакт с по-благонадеждните. А в първия бе предназначена за затворници, за които се смяташе, че все още притежават известно чувство за чест, така че общуването с обикновените престъпници би означавало за тях утежняване на наказанието.

Вечерта беше настъпила. В залите горяха фенерите със светлинен газ, а килийните затворници бяха получили лампи, на чиято светлина можеше да извършват своята работа.

В една тясна ъглова кула — имаше само две малки килии, свързани с междинна врата — един затворник седеше до масата и пишеше. Въпреки приведената му поза можеше да се види, че притежаваше висока, плещеста фигура. Носеше затворнически дрехи — ленен панталон и куртка и сива кърпа около врата. Един знак на ръкава сочеше, че принадлежи към „дисциплинарната категория“, сиреч към малкото затворници, които със своето безупречно поведение бяха спечелили доверието на надзирателите. Беше може би петдесетгодишен, но изглеждаше значително по-възрастен. Страните му бяха хлътнали, устните — бледи, и въобще създаваше впечатление за мъж, изживял тежки страдания. Главата му беше почти изцяло оплешивяла, а очите лежаха дълбоко в своите кухини.

В институции от този род се явява неимоверно голямо количество писмена работа. С това занимание биваха натоварвани само затворници, чиято предишна професия предполагаше необходимата квалификация и които се бяха отличили с добро поведение. На килийната врата на този затворник бе сложен номер 306, а в бележника на надзирателя бе вписано: „Номер 306, пет години за злоупотреба. Карл Петерман, управител на имение. Поведение: много добро.“ В тази нерадостна сграда никой вече не бе назоваван по име, а само с номера, който му биваше даван при неговото пристигане.

Перото на Номер 306 летеше без прекъсване по хартията. Неговото скърцане беше единственият шум, който можеше да се чуе. Единственият? Не, защото затворникът тъкмо в този момент вдигна глава и се ослуша. Беше доловил приближаващи стъпки. Резето на вратата издрънча, в ключалката изщрака ключ и се появи надзирателят.