Читать «Блудния син» онлайн - страница 17

— Нека видя.

Хайлман отвори сбирката заупокойни песни, потърси и каза:

— Ето я.

— Чети, скъпи Вилхелм! — помоли старият. Гласът му беше станал по-тих и по хлътналото лице бе започнал да се разпростира израз на кротко смирение. Хайлман започна:

— „Друго може да стане до вечерта от сутрешното, което ми беше. Единият ми крак е на земята, другият на одъра смъртен вече. Една малка крачка само дотам, де на червеите храна ще дам.“

Спря дотук. Старият книговезец му се усмихна и помоли:

— Още една строфа, още една!

Хайлман продължи:

— „Стигне ли сърце удара последен, за мен небето двери ще отвори. Съкрати на смъртта часа болезнен и при Тебе горе си ме прибери. Тъй кончината не ще бъде мъка и блажен аз ще бъда во века!“

Когато четецът отклони сега погледа си от книгата към болния, видя, че беше затворил очи. Устните мърдаха беззвучно като в тиха молитва. След известно време прошепна:

— „С живота ми сега свърши се.“

Хайлман отгърна на тази песен и прочете:

— „С живота ми сега свърши се. Бог взе това, което дал ми бе, и ме води в по-добри селения. Угаснаха земните ми зарения и към небето бързам със жажда при Господа аз вечно да бъда. Сега се свърши, това е краят. Сбогом, земен свят!“

Вилхелм прочете бавно всичките шест строфи на тази заупокойна песен. Старият не се помръдваше. Когато свърши с четенето, Хайлман почака още известно време, после се наведе над кръстника си и се заслуша.

— Спи! — прошепна. — Дишането му е спокойно и едва се долавя. Най-сетне се нахрани сито и сега продължително ще спи.

Сложи сборника обратно в кутията. Като съгледа двата гулдена, се сети пак за часовника.

„Какво да правя? — запита се той. — Да го оставя ли пак тук, или да го взема? Ако не го взема, кръстникът ще се разсърди. А пък и мога да го продам и да му донеса после парите. Да, все пак ще го взема!“

Измъкна се тихо и слезе по стълбите. Тъкмо се канеше да се прокрадне по коридора, вратата на стаята се отвори и излезе Анна. Тя го видя и дръпна уплашено вратата след себе си.

— За Бога? — прошепна. — Пак ли си тук?

— Изобщо не съм си тръгвал — отговори той. — Исках да си вървя, но се сетих за бедния кръстник. Върнах се и се качих при него.

— При кръстника? — попита Анна страхливо. — Тихо, тихо! Мъжът ми седи вътре! И какво пък имаше да търсиш там горе?

При тези думи Вилхелм се ядоса. Отговори:

— Щеше да е по-добре, ако и вие търсехте нещо от време на време горе. Старият е съвсем прегладнял и прогнил!

Лицето й почервеня, очите й заблестяха и тя го наруга:

— Как ти скимна? Един пандизчия за мен не е човекът, който може да ни съветва! Махай се, да не извикам мъжа си!

Тя се прибра бързо в стаята, а той си тръгна със свито сърце. Спомни си прекрасните часове, които някога беше прекарал с Анна, нейните обещания и ласки. Но какво го топлеха сега спомените? Отърси се от тези мисли и продължи пътя си.

Всички негови усилия и молби за търсене на работа останаха напразни. Никой не искаше да приеме един бивш затворник, който на това отгоре се намираше под полицейски надзор. Уморен и сломен, той потърси странноприемница, за да си от почине на някой мизерен сламеник.