Читать «Блудния син» онлайн - страница 18

* * *

Книговезецът Курт Хайдер вечеряше с жена си. Много не разговаряха, в замяна на което той се стараеше да тъпче в устата си колкото може по-големи мръвки. Хайдер беше широкоплещест мъж с черна коса и вечно недоволна физиономия. Личеше си, че лесно може да изпадне в гняв. По едно време се обърна към жена си.

— Беше ли горе при дъртия? — попита.

— Не — отвърна Анна едносрично.

— Той не те ли повика?

— Нищо не съм чула — промърмори тя. Курт Хайдер удари с юмрук по масата.

— На всичкото отгоре и тоя кръст с дъртака! Защо не вземе да патладяса най-после? Като някое пеленаче трябва да го хрантутиш! Занеси му една паница супа, Анна!

Жена му поклати глава.

— На оня пиргиш? Горе не можеш ме накара да се кача! И да ти го храня? Какво ме е грижа за него? Качи се ти!

Той се ядоса, но ругатните нищо не му помогнаха. Запали фенера, взе малкото гърне, в което бяха останали няколко лъжици супа, и пое по двете стълбища нагоре. На тавана владееше дълбока тишина.

— Татко! — повика той.

Никакъв звук не се долови.

— Татко!

Остана тихо. Той приближи и освети лежащия в лицето. То показваше спокойна, почти детска усмивка, която му въздейства смразяващо.

— Проклятие! — изруга Курт Хайдер полугласно. — Да не е умрял?

Остави гърнето и хвана ръката на баща си.

— Наистина! Мъртъв, съвсем мъртъв! Трябва веднага да повикам Анна!

Без особено душевно вълнение се изправи с фенера наоколо. Очите му се спряха на кутията за пури.

— Ето, това е цялото наследство! Песнопойката и старият износен часовник. Трябва да го… По дяволите! Беше извадил сборника и гледаше удивено кутията.

— Два гулдена! Значи дъртият лицемер все пак е имал пари! Веднага ще ги прибера. Не е необходимо Анна да знае за това. Двата гулдена ще ми дойдат екстра за вечерта на скат и бира!

Взе парите и продължи да търси.

— Но часовникът го няма! Къде се е дянал? Трябва да питам Анна. Може би тя знае.

Слезе. Жена му забеляза, че не е донесъл гърнето.

— Горе ли заряза съда? — попита.

— Там остана. Той няма нужда от супа, защото никога вече няма да яде.

— Какво? — удиви се тя. — Тръшнал ли се е най-сетне?

— Да. Трябва да е заспал съвсем спокойно.

— Слава Богу! — провикна се Анна.

— Да, слава Богу! — пригласи безсърдечният син. — Сега аз съм господар в къщата! Но… не ти ли е казал нещо за стария часовник?

— Той е в кутията за пури при оня псалтир.

— Вече не е там.

— Старият не може да го е скрил толкова потайно, та той едва можеше да се помръдва.

— Ела да го потърсим!

Идеята никак не се хареса на жената.

— Да го търсим? Да дойда горе? При трупа? И сега по тъмното? Хич не ми хрумва! Страх ме е!

Курт се изсмя презрително.

— Глупости! Никой мъртвец не е способен да стори нещо! Освен това не можем да го оставим ей така да си лежи. Трябва да доложим за смъртта. Ще дойде дърводелецът да вземе мярка за ковчега, също жената, дето урежда мъртъвците, гробарят. Ако го намерят в тая кочина, ще плъзнат приказки, които могат да ни навредят. Ще трябва да махнем парцалите, на които лежи, и да сложим по-хубави постелки и завивки. Няма как, налага се.