Читать «Блудния син» онлайн - страница 15

— Къде е всъщност?

— Горе на тавана.

— В тоя студ?

— Да не би да трябва да го вземем в стаята? Сега си върви, върви си! Моят мъж може да си дойде и Господ да ти е тогава на помощ!

Хайлман едва бе в състояние да говори. Дрезгаво каза:

— Да, ще си вървя! Сбогом, Анна! Бог да ти прости, както ти прощавам днес аз!

Тя не отговори. Той се обърна и тръгна. Но вън спря след няколко крачки.

— Удар получил… добрият старик… горе на тавана лежал. Не, това е мой дълг! Аз трябва непременно да го видя. За мен той винаги е бил един бащин приятел и никога не повярва изцяло в моята вина.

Върна се. Вратата стоеше още отворена, но Анна не се виждаше. Изкачи стъпалата и после горните стълби. Там, под покрива, бе сложено едно легло и на него лежеше болният. Дрипите, с които беше покрит, едва ли можеха да се нарекат завивки. През керемидите беше навалял сняг и бе покрил полуизгнилото дюшеме. Беше ужасна гледка. Старият изглеждаше почти като труп. Сивата му коса беше разчорлена, а бузите — хлътнали.

Когато Хайдер позна младия мъж, по лицето му се изписа радост.

— Вилхелм! — промълви той.

— Кръстнико, скъпи ми кръстнико! Как само ви заварвам!

При тези думи пристъпи към леглото и взе ръцете на стария. Бяха леденостудени. Едри сълзи бликнаха в очите на болния, но той не беше в състояние да ги избърше.

— Иска ми се да бях умрял! — прошепна той с доловимо напрежение.

— Нима никой не се грижи за вас? — попита Хайлман.

— Никой! Те сега си имат къщата, всичко им е наред, така че аз мога да пукна и да вървя по дяволите!

— Но не идва ли лекар тук?

Болният затвори очи, после ги отвори отново и поклати глава, сякаш искаше да кимне.

— Два пъти. Каза, нищо не можел да направи.

— Но вие трябва да имате по-топли завивки!

— Не ми дават!

— А ядене, напитки?

Отново една сълза се отърколи по страната на стария.

— О, Вилхелм, аз изпитвам глад, силен глад!

— Боже Господи! Не ви ли дават достатъчно? Веднага ще сляза долу и ще поговоря с Анна и вашия син. Те трябва…

— Не, не! — прошепна дрезгаво старият. — За Бога, не! След това само ще стане по-лошо за мен. Зная, че скоро ще умра. Иска ми се тези няколко дни да имам покой. Но преди да умра, бих желал…

От хлипане не можа да продължи. Хайлман извади носната си кърпа, подсуши сълзите на стария и продължи да пита:

— Какво бихте желали? Само кажете!

— Да се нахраня още веднъж до насита!

— Мили Боже! Това ще се уреди! — извика Хайлман. — Отивам веднага при месаря и хлебаря. Ще ви донеса нещичко.

— Та имаш ли пари? Мисля, че идваш от… от…

Не искаше да изрече лошата дума.

— От затвора? Да, оттам идвам. Но все пак имам няколко гулдена. Мога да купя три-четири хлебчета и парче салам.

— Но не допускай долу да те видят!

Хайлман тръгна. Предпазливо се промъкна надолу и много скоро се върна.

Очите на болния се отправиха гладно към продуктите, които Хайлман беше донесъл.

— Видяха ли те? — попита угрижено.

— Не Аз внимавах. Ето, мили кръстнико, салам. Донесох също няколко хлебчета и сладкиши. А тук — вие мръзнете, а огън тук горе няма — отидох до бакалина и поисках да ми даде шишенце ракия. Мисля, че малко ще ви сгрее!