Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 34

Хитаната съзнаваше, че в тясната колиба борбата става опасна, и се хвърли към вратата. Старата я докопа за дрехата. На площадката пред колибата Саба внезапно се уви около тялото на момичето. Костеливите й ръце с невероятна сила стиснаха шията на хитаната и момичето, полузадушено, падна на земята.

Но падайки, повлече след себе си и магьосницата. Цамора защитаваше с все сили правото си на живот. Обезумяла от виното, бабата съскаше, извиваше се като змия и зъбите й се впиваха в ръката на Цамора.

Борейки се, скоро двете жени се оказаха до близката пропаст. Със сетни сили Цамора се надигна и с неимоверно силен замах тласна тялото на старицата в пропастта.

Олюлявайки се, постоя известно време зашеметена от случилото се. Погледна в пропастта. Старицата лежеше неподвижно.

Бързо се върна в колибата и със светкавична бързина започна да рови, за да намери някакво оръжие.

Само след броени минути по планинската пътека една млада стройна жена, с развети смолисточерни коси, летеше като вихър на бял кон. Луната осветяваше кривия ятаган в ръката й. На пояса й висеше втори. Цамора летеше и мислеше само за едно: да спаси Карминильо или да отмъсти за него. А сетне… сетне може и да умре, все й е едно. Да, животът ще й бъде безразличен…

IV

Мълчаха планините. Мълчеше гората. Спеше вятърът, който през деня се носи над планините Риф. Само морето, неспокойно, вечно тъгуващо, плискаше вълните си към скалистите брегове.

През тая нощ край дефилето Гран Лупо като че ли живееше само водата. Небето бе ясно и чисто, въздухът — сух. А на този, който се намираше в дефилето, му се струваше, че ясно чува шума от падащи дъждовни капки, които се спускат от небесните висини върху сухите листа на вехнещия от зноя лес.

И този шум все повече се засилваше. Малко след полунощ при входа на дефилето като че ли заклокочи цял поток.

Трима души се движеха доста шумно из почти непроходимия гъсталак над дефилето.

— По-тихо! За Бога, по-тихо! Враговете са тук! — чу се предупредителен глас.

— Какво виждаш, Карминильо? — тревожно прозвуча познат ни вече глас.

И наистина, това бе гласът на студента от Саламанка, на злополучния юрист Педро Алварес.

— Тишината мами — добави Карминильо. — Тук всичко живее! Цамора, ти виждаш ли добре наоколо?

— Виждам, че тук всичко живее, сеньор! — отвърна хитаната. — Но това е страшен живот, готов всеки миг да бъде изместен от смъртта!

— Ама какво всъщност виждате? — запита с досада Педро. — Нима това не е някакъв сън? Наоколо — нищо живо!

— Почакай. Струва ми се, че луната ей сега ще се покаже! Сега ще можеш да огледаш и ти.

Бегълците стояха на ръба на една скала. Пред тях се простираха планински склонове — ту съвсем голи, ту каменливи, ту обрасли с храсталаци. По-долу смътно се очертаваше проходът

Гран Лупо.

— Ужасно скучна история! — с досада избъбра Педро. — Ей, дявол знае какво е това! Всички небесни и земни сили са се съюзили против нас. Вече забравих как обядват или закусват порядъчните хора.

— Е, приятелю. Това все още не е най-голямата беда! — отвърна му насмешливо Карминильо. — Ако само в това се състоеше нашето нещастие! Забрави ли, че самите ние щяхме да станем закуска за лъва!