Читать «Тайното съкровище» онлайн

Емилио Салгари

Тайното съкровище

I

Тъмни облаци, гонени от вятъра, препускаха с фантастична скорост над разбеснялото се море. Огромни вълни се виеха към каменистия бряг и с див рев се разбиваха в подножието на почти отвесните скали. От време на време блясваше мълния и пронизваше със зловещата си светлина всичко наоколо. От морската шир като отговор на светкавиците и гръмотевиците блясваше къс пламък, пронизващ като меч облака дим, и долиташе топовен гърмеж.

При блясъка на мълнията можеше да се види, че край бреговете се води смъртен бой: малка, лека и бърза като стрела двумачтова орка, разперила като крила всичките си платна, летеше край брега, изкусно лавираше сред плитчините и подводните скали, често забиваше нос във вълните и като по чудо не се натъкваше на стърчащите тук-там каменни зъбери. А недалеч от брега, бълвайки от два комина черни облаци дим, летеше след нея ниска канонерка.

Канонерката, над която се вееше испанското знаме, не се решаваше да навлезе във водите, където плаваше малкият кораб, и затова, макар да имаше по-бърз ход, често оставяше преследвания да избяга напред на милЯ-две. Но когато между преследвача и преследвания разстоянието се скъсяваше, оръдието на носа на испанския кораб безспирно обстрелваше с гранати малкия кораб. При страшното люлеене и на двата кораба за точно прицелване не можеше и да се мисли: гранатите ту не достигаха целта и се забиваха във вълните, ту пък прелитаха и се пръскаха далеч пред кораба.

И все пак личеше, че бягащата платноходка е пострадала от неприятелските изстрели. Една счупена рея се люшкаше на гротмачтата, готова всяка минута да се сгромоляса върху палубата. Бордът на две места беше разбит, палубата — засипана с дървета, а сред пасажерите се чувстваше несигурност и смут.

Екипажът на орката, която носеше името „Кабилия“, не бе многочислен и с огромно напрежение на силите едва вършеше работата си. Но капитанът на „Кабилия“, един моряк с гигантски ръст, бронзово лице, буйни вежди и орлов поглед, все още се надяваше да спаси загиващия кораб. Като изгони кърмчията, дрипав алжирец с разбойнически вид, той сам се залови за руля и със сигурна ръка прокарваше „Кабилия“ през такива места, където не би се решил да мине и най-смелият моряк.

Веднъж-дваж корабът одраскваше ту със страните си, ту с дъното си гребените на подводните скали и тогава целият корпус на „Кабилия“ потреперваше, мачтите се огъваха като стръкче трева, а трюмът се тресеше и пращеше. Свирепите вълни заливаха непрекъснато палубата и завличаха всичко върху нея: сандъци, бурета, хора… Явно, пробойните бяха много. Корабът все по-бавно се движеше, все по-дълбоко потъваше.

— На помпите! — изкрещя като луд капитанът. — На помпите, разбойници, или всичките ще ви разстрелям!

Двама-трима от моряците хванаха помпите, за да изпразнят пълния с вода трюм, обаче нова вълна заля палубата и хората изоставиха тази безполезна работа.

— И пътниците на помпите! — отново изкомандва капитанът. — Ще ви окова във вериги! Ще ви изхвърля от кораба! Хей, вие, студентите! На работа! Веднага на помпите, ако ви е мил животът!