Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 36

— С кои, дърдорко?

— Думата ми е за магьосницата, която Цамора изпрати в пропастта, и нашия верен спътник Янко. Нали когато отидохме в колибата на магьосницата, за да поговорим приятелски с Янко, видяхме, че ямата, в която бе паднала Саба, е празна. Някой бе извадил бабата от там. Ясно е кой е бил този.

— Янко, разбира се, кой друг!

Да, и това се потвърди от някои следи, останали от престояването на Янко в тази колиба: празната му лула, празната тютюнева кесия. Ясно е, че циганинът е извадил от ямата Саба, която при падането е била само зашеметена. И са се спуснали да ни гонят… Учудва ме само как не са успели да ни намерят, когато Цамора, след като уби лъва и освободи нас, нещастните осъдени на смърт… от търбуха на биковете…

— Хайде, затвори си най-сетне устата — навъсено го сряза Карминильо. — Нали знаеш поговорката: за вълка говорим, а той в кошарата. И без това сме в такова окаяно положение — без оръжие, ако не смятаме двата ятагана и празния пистолет, които Цамора донесе, без пари, без храна, окъсани като просяци…

— Ами! Ятаганът е отлично оръжие — запротестира вечно спорещият юрист. — Вярно е, че облеклото ни не е твърде за пред хората, особено след престоя ни в търбуха на биковете. Но нали все пак го почистихме, доколкото можахме, пък и Цамора приложи своето женско изкуство. Нима не закърпи тук-там дрипите, така че сега представляваме доста живописна гледка. Само сме за сцена, представлението трябва да си изберем. Защо трябва да казваме, че положението ни е отчаяно? Не, не съм съгласен! Докато човек е жив, не бива да се отчайва! Освен това, както ни се иска да вярваме, испанските войски се придвижват към нас. Вярно е, че от съотечествениците ни делят само вражеските сили, т. е. тълпата конни и пеши рифиоти, които, както ми се струва, искат да се противопоставят на испанците… И все пак, защо да не се надяваме на добър изход?

— Винаги трябва да се надяваме, че по-доброто е пред нас, Педро! — наставнически каза Карминильо. — Но не трябва да пренебрегваме и лошото, което може да ни дебне.

— Не споделям твоя песимизъм, приятелю!

— Погледни, дърдорко! — със суров тон прекъсна лекомисленото бърборене на Педро приятелят му Карминильо.

— Боже мой! — простена вцепененият юрист. — Но те отиват на явна смърт! Те и не подозират тук засада!

— Да, нашите братя дори не подозират какво ги чака тук.

— Но ние, ние не можем ли да ги предупредим, Карминильо?

— По какъв начин? Ако имахме пушки, но и тогава изстрелът едва ли би ги предупредил за опасността от засада в дефилето.

— Какво можем да направим? Как да им помогнем? — питаше припряно Педро.

— Нищо! Остава само да бъдем очевидци на драмата, която предстои да се разиграе, и толкова Безсилни сме!

Докато водеха този разговор, луната ярко освети планини и долини, гори и поляни, проходи и пропасти.

И нашите герои можаха да видят с всички подробности фантастична картина: голям пехотен отряд с четири полски оръдия навлизаше в прохода Гран Лупо. Друг, още по-голям отряд с две планински батареи се намираше на два-три километра зад първия. Връзката между двата отряда се поддържаше от слаби артилерийски части.