Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 32

* * *

Господарката на ветровете вървя известно време по планинската пътека, като водеше коня с Цамора и непрекъснато поглеждаше дали момичето е добре. На четвърт час от полянката, където бе заклан Ахмед, се намираше полуразрушена колиба.

В тая колиба се бе преместила Саба след разрушаването на кулата от гранатите на испанската канонерка.

— Ето вече сме си у дома, красавице — ласкаво се обърна Саба към Цамора. — Добре дошла, сеньорита! Навярно ви е дотегнало толкова време на седлото!

И като продължаваше да говори с мазния си глас, бабата с ловки удари на ножа разряза възлите на въжето, което оплиташе тялото на девойката, но остави вързани ръцете й.

Сетне Саба помогна на хитаната да слезе от коня и я поведе към колибата.

— Ето, седни тук, красавице! — покани я домакинята. — Тук ще ти бъде удобно, както… както в твоя дворец.

— Отвържи ми ръцете! — гневно й викна момичето. — Какво съм ти сторила, та ме преследваш?

— Хахаха! — засмя се Саба. — Какво си ми сторила ли, красавице? Хахаха! Знам, че испанците те наричат „ла бела хитана“! Не разбираш ли? Защо трябва да ме питаш какво си ми сторила? Нима не си чувала, че преди двайсетина години по цяла Испания се носеше името на друга красавица. И тя бе хитана като тебе и с танците си подлудяваше всички! Наричаха я…

— Наричаха я „ла бела Сонора“ — изпревари я с отговора си момичето.

— Да, така ме наричаха — изфъфли старицата. — Това бях аз. Бях некоронованата царица на Испания. Поклонниците ми ме отрупваха щедро със злато и брилянти, в моя чест поетите пишеха стихове и поеми, а младежите се надпреварваха да спечелят сърцето ми в рисковани дуели.

— Боже мой! Нима ти си Сонора! — изплашено извика Цамора. — Не може да бъде!

— Не можеш да повярваш? Хахаха! Защото Сонора бе красива като зората, като най-светлата звезда на лятно небе, а пък аз съм грозна и страшна като смъртен грях! Хахаха! — екна зловещият смях отново.

Цамора не можеше да повярва на очите си и в недоумение продължаваше да я гледа.

— Не ме гледай така. Аз бях Сонора! Аз царувах над цяла Испания. Но какво ми стана? Защо трябваше да избягам с човека, който ми обещаваше блаженството на рая? Защо повярвах в уверенията му за вечна любов, когато ме биеше, тъпчеше младото ми тяло с крака и ме държеше под ключ? Затвор бе моят дом, купен с моите пари. Този нерадостен живот ми докара тежка болест, която погуби красотата ми!

Цамора продължаваше да я гледа, но вече състрадателно.

— Да, красавице! Тоя, който ми отне всичко — и сърцето, и красотата, и младостта — избяга. Такъв е моят нерадостен разказ. Тъжно, красавице! Хахаха! — отново зловещо прозвуча смехът й.

Цамора тъжно поклати глава.

— Това става с циганката, когато напусне своя род заради чужди хора, които винаги се оказват наши врагове. Така завършва всяка любов, подарена на човек не от нашето племе! Да. Тежка клетва лежи върху дъщерите на древното племе от планините на Инд. Ако циганка даде сърцето си на човек, роден в равнината, клетвата тутакси ги настига. Проклети, триж проклети са!