Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 26

— Ти ме наричаш страхлив чакал? О, куче иноверско!

— Да, ти си страхлив чакал. И това е така, защото никога не ще се осмелиш да излезеш в открит бой с мен, гърди срещу гърди!

— Аз? Аз ли не ще изляза да се бия с теб?

И рифиотът бе готов начаса да се нахвърли срещу Карминильо с ятаган в ръка.

А испанецът, невъзмутим, продължаваше да го дразни.

— Е, да! Ти си възседнал великолепен кон, а аз съм пеш. Ти имаш зад себе си триста войници, готови веднага да се нахвърлят срещу мен. Но ако ти предложа единичен бой, непременно ще се изплашиш.

— Никога! Искаш дуел? Добре! С какво оръжие да бъде?

— С каквото си избереш! Най-добре с ятагани!

Рифиотът, който бе прочут в изкуството да се владее ятаганът, подозираше, че в това предложение се крие някаква измама.

— А защо не с огнестрелно оръжие? — нерешително избъбра той.

— Ами добре! — отвърна испанецът. — Аз ще използвам моя маузер. И ти, струва ми се, имаш добра пушка. Нека опитаме! Но аз поставям едно условие.

— Какво е то, невернико!

— Някога в боевете за Йерусалим е участвал и моят прадЯдо, кръстоносецът Гофредо да Истмо. Той се срещнал в планините на Палестина с един от любимите воини на султан Салах ел Дин. Арабинът имал много спътници, а християнинът — само двама слуги. Но арабинът бил воин, а не дивак, и се съгласил да се бият на дуел. Според условието който победи, става тутакси свободен и неприкосновен за три дни.

— И после? — полюбопитства Абдала.

— Арабинът паднал убит. Оръжието му взел моят прадядо. Другарите на убития устояли на дадената от вожда дума и позволили на християнина спокойно да си отиде, без да го преследват, защото те не били сбирщина, нито пък шайка от страхливи и подли чакали, а истински войници, каквито, разбира се, за съжаление, вече не се срещат по тия планини.

Побеснелият рифиот изръмжа:

— Ще ти докажа, че се мамиш! Готов съм на дуел. Но ако паднеш, спътниците ти ще станат моя плячка!

— А ако аз победя?

— Ще можете да отидете, където си искате. Никой няма и с пръст да ви бутне.

— Даваш ли дума?

— Кълна се в брадата на Пророка!

— Добре! Тогава да започваме!

По заповед на шейха един арабин доведе на испанеца прекрасен, породист кон. Карминильо, след като прегледа внимателно пушката си, се метна на седлото. Рифиотите се струпаха в единия край на полянката, бойците си стиснаха ръцете и се хвърлиха един срещу друг след сигналния изстрел.

Цамора гордо, но с тревога, която се виждаше в прекрасните й очи, следеше развитието на схватката.

— Небето да те пази! — пошепна тя, когато Карминильо мина покрай нея.

Испанецът зорко следеше всяко движение на своя враг. Той знаеше отлично, че рифиотът е враг, който не трябва да се подценява.

Макар отлично да съзнаваше всичко това, младият инженер вярваше в своя успех. Уповаваше се на точната си, твърда ръка, на своята зоркост, изпитано хладнокръвие, което му даваше значително предимство над противника, който беснееше от обидите и бе обладан от чувство за мъст.

Шейхът гръмна пръв. Карминильо бързо се наведе. Куршумът на рифиота изпищя над главата му. Гръмна и той. Шейхът навреме изправи коня си и куршумът се заби в гърдите на благородното животно.