Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 13

— Бедното, момиче! — трогнат отвърна Карминильо и сложи ръка върху рамото на хитаната.

Тя му отвърна с лъчезарна усмивка. Нейде в тъмнината някой заскърца със зъби. Цамора се ослуша и когато отново настъпи тишина, продължи своя разказ:

„Янко ме успокояваше. Смяташе, че не трябва да се отчайвам.

— Ще видиш, че тия хора ще излязат на по-безопасно място от нас — уверяваше ме той. — Те умеят да излизат сухи от водата и живи от огъня.

— Не, Янко! Ти съзнателно уби моите другари! Не мога да те гледам! Мразя те!

— Но ти си луда? — отвръщаше ми Янко. — Нима не видя как стана всичко? Как според теб трябваше да се спасим от яростта на плъховете? Напразно се тревожиш! Ще видиш, че всичко ще свърши добре! Но защо трябва да се измъчваш заради испанците, когато трябва да мислим за нашето спасение?

В това време недалеч от мястото, където бяхме, се чуха тревожни гласове. Веднага се скрихме в гората. При бледата светлина на току-що изгрялата луна видяхме група араби, които се движеха по склона, възседнали камили. Ездачите бяха въоръжени само с дълги копия и ятагани. Всеки миг можеха да ни открият. Тогава Янко грабна ножа си и го хвърли.

Ние, циганите, още от ранно детство овладяваме изкуството да хвърляме и въртим нож; и постигаме завидни резултати. Янко се слави като един от най-добрите майстори на наваха. Той може двайсет пъти наред да уцели определено място с острието на нож, и то от разстояние трийсет-четирийсет крачки.

Ножът блесна във въздуха. Само след миг по-близкият до нас ездач се строполи от своята мехари. Другият в миг обърна камилата и без да се погрижи за другаря си, отлетя като вихър. Тогава Янко изскочи от храсталака, улови камилата на убития и я доведе.

— Да се махаме веднага от тука! — настоя той. — Аз зная едно скривалище, където ще ни приемат и нахранят. Познавам хора, които ще ни помогнат, Цамора, да намерим твоя талисман!

Но аз не исках и да чуя. Не можех да повярвам, че вие, двамата испанци, сте загинали. И се оказах права. Много скоро, докато се лутахме из храсталаците в мъглата, чух твоя вик за помощ, Карминильо. Това е, приятелю, нашата одисея.“

Карминильо отново сложи топла длан върху рамото на момичето и развълнувано каза:

— Разказът ти е трогателен. Не го преживявай отново… Но, чуй ме, Цамора. Нямам право да се меся във вашите работи, но защо ме смятате за чужд? Защо не ме приемате — ти и твоето племе?

Циганката трепна и впи очи в испанеца. Карминильо продължи със същия приятелски тон, с глас, който изпълваше момичето с пълно доверие:

— Ти виждаш какво те чака в тоя забравен от хората и от Бога край. Виждаш, че още от първите крачки те заплашват най-различни опасности, борбата с които може да се окаже не по силите ти. Само за двайсет и четири часа ние преживяхме толкова, колкото други не биха преживели въобще — дори за дълги години. А какво ни чака занапред, един Господ Бог знае. Скитане по гори и дебри, населени с кръвожадни и незнаещи милост рифиоти. Ужасните опасности, които още не сме достатъчно преценили, опасностите, които преживяхме досега, са може би само прелюдия. Лошото може би е занапред. Та сега искам да те попитам, Цамора. В името на какво се върши всичко това?