Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 11

— Господи, помилуй! Изчезвай, призрако адски! — забъбра отново Педро, като се дърпаше уплашено назад.

— Не се безпокой, Педро! Това е камила! А на седлото й е Цамора, не виждаш ли? — успокояваше го Карминильо.

И наистина, на десетина крачки от нашите герои стоеше една мехари, или бързоходна камила, а на гърба й, върху красиво, разкошно седло, се бе настанила младата хитана. Янко с начумерено лице и искрящи от злоба очи държеше камилата за юздата. Червеникавата светлина на късно изгряващата луна осветяваше тая причудливо-призрачна сцена.

— Ти си жива, Цамора! — щастлив извика Карминильо.

— Да, жива и здрава съм! Но ако знаеш какво преживяхме!… — каза циганката и скочи от седлото.

— Сеньори! — прекъсна радостния изблик на Цамора циганинът. — Не можем ли да отложим обясненията за по-удобно време? Трябва час по-скоро да напуснем това място. Избягалият арабин ще вдигне на крак цялата околност и тогава накъде?

— Какъв арабин? — попита Карминильо.

— Другарят на тоя, чиято е тая камила — отвърна циганинът.

— А къде е той?

Янко само кимна към една стръмна скала.

— Ти го хвърли оттам? — попита отново Карминильо.

— После! После ще ви разкажа всичко, което се случи. Сега да бягаме!

Цамора възседна камилата. Мъжете бързо закрачиха след нея. Луната се издигаше все по-високо и озаряваше дивите скали, гъстите храсталаци, развълнуваното море, което мяташе беловърхи вълни към малкия залив, отрупан с парчета от загиналата „Кабилия“.

II

Бегълците не успяха да се отдалечат много от мястото, където бяха излезли на повърхността на земята. Луната се скри зад облак, пътеката, по която се движеха, скоро се изгуби в храсталака. На всяка крачка зейваха трапища, които препречваха пътя им и затова Карминильо реши да спрат и пренощуват тук, а на разсъмване да се ориентират накъде да поемат. Да се пали огън бе немислимо: светлината можеше да привлече туземците.

Педро, изморен от пълзенето по скалите, се покри с наметалото си и веднага задряма. Янко също легна и скоро захърка. Но нито Цамора, нито Карминильо можеха да заспят. Те седнаха един до друг и тихо започнаха да си говорят. Цамора набързо му разказа преживяванията си при излизането от лабиринта.

„Още от първата пещера ние без особен труд преминахме по подземния коридор във втората пещера — разказваше момичето. — Тук чухме рева на вълните, които гневно се разбиваха о скалите. Видяхме, че подът на пещерата, покрит с водорасли, се издига и люлее равномерно: значи пещерата бе свързана с морето чрез тунел и приливът я наводняваше. Можехме да се движим само по ръба, който се спускаше към дъното. Пръв слезе Янко, аз останах на скалата. Но едва Янко бе направил няколко крачки по ръба, когато аз извиках с все сила: пред очите ми като че ставаше някакво чудо. Плаващите водорасли се размърдаха и от водата се показа някаква отвратителна конична глава с яростни пламтящи очи.

Моят вик стресна Янко, който до този момент не бе видял заплашващата го опасност. За бягане бе късно, отстъплението бе невъзможно. Огромната змия с тяло, дебело като греда, се изви подобно на стоманена пружина и се хвърли върху Янко, като се опитваше да го обвие и го отвлече във водата. Янко успя да извади ножа си, но змията вече го бе обвила плътно. Закипя бясна борба между човека и чудовището.