Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 12

Въпреки че държах пушка, не ми бе възможно да стрелям, защото човекът и змията се бяха превърнали в една топка. Янко ревеше бясно, змията съскаше и отваряше страшната си уста. В миг блесна нож, бликна кръв, Янко нанасяше ударите си бързо един след друг. Най-сетне ножът успя да се забие под главата на змията и да пререже гърлото й. Пръстените се отпуснаха, тялото на змията се смъкна по скалата и пльосна във водата, където още дълго се мята, пляскайки с опашка по водораслите.

Макар опасността да бе минала, дълго не можах да се успокоя. Янко толкова се бе изтощил в тая битка, че с голям труд успя да се изкачи горе, където още стоях. Дълго лежа край мен, без да може да помръдне.

От тая пещера слеД известно време ние се промъкнахме през тесен коридор в друга, която бе малко по-близо до повърхността на земята. Но тук ни очакваше друга опасност: едва бяхме тръгнали, и стените като че ли оживяха, размърдаха се, заговориха с хиляди гласове. Не можахме веднага да разберем какво бе това, но викът на Янко ме извади от унеса. Това бяха десетки хиляди червени плъхове, които скачаха по дъното на пещерата, изскачаха от всяка дупка с отвратителен писък, катереха се по стените, падаха и отново се качваха. Появата ни в тяхното царство вдигна плъховете на крак. А свежият въздух, който проникваше в пещерата през изхода, показваше колко сме близо до повърхността, тоест колко скорошно е спасението. Но щом понечехме да тръгнем, и плъховете се нахвърляха върху нас. Те падаха от стените и се катереха по дрехите ни.

С погнуса ги събарях от себе си, като ги удрях с приклада, стъпквах ги и ги стрелях. Янко разчистваше пътя с ножа си, но на мястото на десетките убити плъхове идваха стотици други и заплашваха да ни унищожат, когато ни оставаше да направим само няколко крачки, за да излезем на свобода.

Тогава ни хрумна нещо. С героични усилия събрахме купчина суха трева, запалихме я и я хвърлихме там, където събраните накуп плъхове преграждаха пътя ни. Огънят наистина изплаши плъховете. Те се разбягаха, а ние, задушавани от дима, тичахме по коридора, докато най-сетне успяхме да излезем на открито.

Излезли навън, ние се огледахме. Долу, в пещерата, всичко гореше и в огъня се мяташе многобройната армия на плъховете.

Но едва спасени от плъховете, ни очакваше нова неприятна изненада. Сега разбрахме какво бе направила запалената трева: огънят се спускаше по стените на пещерата там, откъдето бяхме дошли, и където бяхте останали вие.

— Янко — виках аз отчаяно. — Какво направихме, Янко! Ние убихме другарите си! Испанците ще изгорят в пещерата!

— Не се безпокой! Те ще намерят изход и ще излязат към морето — опитваше се да ме успокои той.

Но ми се стори, че погледът му издава някаква зловеща радост. Поисках да се хвърля в огъня и да ви потърся, да ви помогна… Или… или да загина с вас!“