Читать «Сега не гледай» онлайн - страница 3

— Ще излезе от кризата — бе казал лекарят. — В подобни случаи хората се възстановяват с течение на времето. Освен това нали имате и син.

— Да — отвърна му тогава Джон, — но това дете, момиченцето, бе всичко за нея. Така беше от самото начало, не мога да си обясня защо. Вероятно се дължеше на разликата в годините. Едно голямо момче, ученик, при това своенравно като възрастен човек, си има собствени възгледи. Не може да замени детенцето на пет годинки. Лора буквално обожаваше малката. Джони и аз все едно не съществувахме.

— Трябва да мине време — повтаряше лекарят, — трябва да мине време. И двамата сте млади. Ще имате още деца. Може би дъщеричка.

На думи всичко изглежда просто… Как тъй ще заместиш любимото дете, което си загубил, с мисълта за друго? Той твърде добре познаваше Лора. Друго дете, дъщеря — та нали тя ще има свои собствени качества, ще иска да утвърди личността си? Даже би могла да породи враждебност точно заради този факт. Как ще си присвоява люлката, креватчето, които принадлежаха на Кристин? Да речем, някое топчесто, светлорусо копие на Джони вместо тъмнокосото, изваяно като восъчна фигурка духче-пакостниче, което си бе отишло.

Джон вдигна очи и погледна напред — жената отново се бе втренчила в него. Това съвсем не беше случайният, блуждаещ поглед на човек от съседната маса, който очаква нечие завръщане, а нещо по-дълбоко, по-съсредоточено — ясносините очи изведнъж му се сториха тъй проницателни, че той изпита неудобство. По дяволите, ужасна жена! Добре, зяпай си, като толкова искаш. Само че в тази игра могат да участвуват и двама. Джон изпусна облак цигарен дим във въздуха и й отвърна с усмивка, надявайки се, че с това ще я засегне. Тя сякаш не забеляза. Сините очи бяха все така вперени в неговите, така че той се принуди да отмести поглед — изгаси цигарата си, извърна се и извика келнера. Плащането на сметката, прибирането на рестото и няколкото обичайни думи за отличното качество на храната го поуспокоиха, но по темето му продължаваха да лазят тръпки и необяснимото тревожно чувство не го напускаше. После това усещане изчезна така ненадейно, както се бе появило, и той хвърли крадешком поглед към другата маса. Видя, че жената отново, бе затворила очи и спеше или no-скоро дремеше както преди. Келнерът се отдалечи. Настъпи пълна тишина.

„Лора ужасно се забави — помисли Джон, като погледна часовника си. — Минаха най-малко десет минути.“ Така да е, поне щеше да има повод да я закачи. Започна да обмисля шегата и сам взе да се вживява. Разсъблякла се значи, дъртата кукличка, и накарала Лора да направи същото. Сетне нахълтал управителят и се развикал ужасен, че позорят името на ресторанта — намекнал и за неприятните последици, заплашил ги, че… Накрая какво? Ще се окаже, че цялата работа била нагласена, някакъв изнудвачески номер. Току-виж, ги откарали — него, Лора и близначките, с полицейския катер във Венеция на разпит. „Е, стана вече четвърт час… Какви са тия щуротии?…“