Читать «Сега не гледай» онлайн

Дафни дю Морие

Сега не гледай

— Сега не гледай — каза Джон на жена си, — но имай предвид, че срещу мен, малко по-нататък, седят две възрастни госпожици и се опитват да ме хипнотизират.

Лора реагира бързо и като се прозя съвсем истински, изви глава, сякаш диреше в небесата някакъв въображаем самолет.

— Точно зад гърба ти са — добави той. — Затова не бива да се обръщаш сега — ще бъде много очебийно.

Лора изпълни известния от памтивека номер — изпусна салфетката, после се наведе, за да я измъкне изпод краката си и когато се изправяше, хвърли светкавичен поглед назад през лявото си рамо. Страните и хлътнаха — пак този тик, при който ги захапваше със зъби — знак за сподавена истерия. Сетне тя сведе глава и рече:

— Не са никакви възрастни госпожици, ами близнаци, облечени в женски дрехи.

И изведнъж застрашително замлъкна, а това означаваше, че всеки момент може да избухне в необуздан смях. Джон бързо наля още червено вино в чашата й.

— Ако се престориш, че си се задавила — каза той, — няма да се усетят, че ги разглеждаш. Сега ми е ясно какви са — престъпници, които обикалят из Европа и щом спрат на някое ново място, се предрешват ту като мъже, ту като жени. Днес в Торчело са близначки. А утре във Венеция ще бъдат близнаци или дори още тази вечер ще се появят хванати под ръка на площад Сан Марко.

— Крадци на бижута или убийци? — попита Лора.

— Убийци, разбира се. Но защо, питам се аз, са се вторачили точно в мене?

Келнерът ги разведри за малко, като донесе кафето и прибра плодовете, а това даде време на Лора да преодолее истерията и да се овладее.

— Не мога да си обясня — заяви тя — защо не ги забелязахме, когато дойдохме. Те правят толкова силно впечатление. Човек няма как да ги пропусне.

— Онази група американци привличаше вниманието на всички — обясни Джон, — също и подозрителният брадат мъж с монокъла, който приличаше на шпионин. Едва сега, след като си тръгнаха, забелязах близначките. Боже мой, онази с белите коси отново впери поглед в мене.

Лора извади пудриерата от чантата си и я нагласи пред лицето си така, че да вижда в огледалото какво става отзад.

— Мисля, че гледат мене, а не тебе — заяви тя. — Слава богу, че оставих перлите си при управителя на хотела. — После замълча и напудри носа си. — Струва ми се — продължи след малко, — че сме на погрешен път. Те не са нито убийци, нито крадци, а две трогателни учителки пенсионерки, тръгнали на обиколка из света. Пестили са цял живот, за да посетят Венеция. Вероятно са от някое градче в Австралия с име от рода на Уалабанга. И се казват Тили и Тини.

За първи път, откакто пътуваха, в гласа й прозвуча онази приятна звънливост, която той така обичаше, и тревожната свивка между веждите й изчезна. „Най-сетне — помисли си, — най-сетне започна да се съвзема. Ако успея да поддържам това настроение, ако започнем отново да се шегуваме, както някога по време на почивка или у дома, да се забавляваме, като съчиняваме смешни историйки за хората от съседните маси или за гостите в хотела, да обикаляме из художествени галерии и църкви, тогава всичко ще си дойде на мястото, животът ще стане такъв, какъвто беше преди, раната, ще заздравее, тя постепенно ще забрави.“