Читать «Сега не гледай» онлайн - страница 5

— Лора, скъпа, разбира се, че ти вярвам — каза й той, — само че това е така неочаквано и аз естествено се разстроих, като виждам, че ти си разстроена…

— Не съм разстроена — прекъсна го тя. — Щастлива съм, толкова съм щастлива, че не мога с думи да го изразя. Знаеш ли какво ми беше през всичките тези седмици и у дома, и по време на пътуването ни, макар че се опитвах да го скрия от тебе. Сега е друго, защото вече знам, просто знам, че е точно така, както разправи жената. О, господи, как можах да им забравя фамилията — тя ми я каза. Знаеш ли, всъщност тя е лекарка пенсионерка, от Единбург са, а тази, която е видяла Кристин, ослепяла преди няколко години. Цял живот изучавала окултни теории и самата била с телепатични способности, ала едва след като ослепяла, започнала да има тези видения и да общува с тях като медиум. Тъй че сестрите са преживели какви ли не вълнуващи неща. А как пък сляпата описала Кристин на сестра си, дори и рокличката й в синьо и бяло с ръкавите буфан, която носеше на рождения си ден! Казала също, че Кристин се усмихвала, била доволна… Джон, миличък, да знаеш само колко съм щастлива. Мисля, че ще се разплача.

Никакви признаци на истерия. Никаква лудост. Тя извади книжна кърпичка от чантата си и избърса носа си, като не преставаше да се усмихва.

— Съвсем добре съм, нали виждаш, няма защо да се тревожиш. Сега вече и двамата няма за какво да се тревожим. Дай ми една цигара.

Джон извади една от пакета, поднесе й я запалена. Жена му наистина изглеждаше съвсем добре, такава, каквато си беше. Треперенето вече го нямаше. И ако с тази така неочаквано появила се илюзия щеше да се чувствува щастлива, той не биваше в никакъв случай да й се противопоставя. Но…, но… някак въпреки всичко му се искаше това да не бе ставало. В четенето на мисли и в телепатията имаше нещо много тайнствено. Учените не можеха да го обяснят, никой не можеше, а изглежда, между Лора и сестрите се бе получило точно това. Значи онази, която го бе гледала тъй втренчено, е сляпа. Ето обяснението за вперения й поглед. Сам по себе си неприятен, дори противен. „По дяволите — помисли той, — по-добре да не бяхме идвали да обядваме тук. Чиста случайност, хвърляш монетата, ези или тура, и вместо да поемеш за Падуа, се пада Торчело. Ето ти Торчело.“

— Не си се уговаряла да се срещнеш пак с тях или нещо подобно, нали? — запита Джон уж между другото.

— Не, миличък, защо да се уговарям? — отвърна Лора. — Всъщност сестрите ми казаха всичко. Имала е това чудесно видение, и толкова. Впрочем те заминават. Какво смешно съвпадение, доста неща сме налучкали в първия вариант на играта. Те наистина обикалят света, чак след това ще се завърнат в Шотландия. Само че аз тогава казах Австралия, нали? Милите старици… Как можахме да го измислим — дето били убийци или крадци на бижута.

Лора вече се бе съвзела напълно. Стана и се огледа.

— Хайде — подкани го тя. — Щом сме дошли в Торчело, трябва да видим катедралата.