Читать «Сега не гледай» онлайн - страница 2

— Знаеш ли — каза Лора, — обядът беше настина много хубав. Услади ми се.

„Слава богу — помисли си Джон, — слава богу…“ После се наведе напред и прошепна заговорнически:

— Едната, или единият, отива да чишка. Смяташ ли, че ще си смени перуката?

— Чакай малко — пошушна Лора. — Ще я последвам и ще разбера. Може да е скрила някой куфар в тоалетната и сега да се преоблече там.

Тя започна да си тананика, което означаваше, че е доволна. Ето, че кошмарът бе временно прогонен, и то само благодарение на познатата ваканционна игра, изоставена твърде отдавна, която сега за щастие подновяваха, и то съвсем случайно.

— Тръгна ли вече? — попита Лора.

— Сега ще мине покрай нашата маса — каза й той.

Всъщност, гледаше ли я човек отделно от другата, у нея нямаше нищо толкова забележително. Беше висока, кокалеста, с орлови черти и късо подстригана коса. Прическата й му припомни модата от времето на майка му, а и самата жена носеше отпечатъка именно на това поколение. Според него беше около шестдесет и пет годишна, облечена в мъжка риза с яка и връзка, спортно сако и вълнена пола от сив напръскан плат, която стигаше до средата на прасците й. Сиви чорапи и черни обувки с връзки. Бе виждал този тип жени по игрищата за голф или на кучешки изложби, където винаги участвуваха с мопсове, а не с ловни породи; ако пък се случеше някъде на гости да кавалерства на подобна дама, той, обикновеният мъж с кутия кибрит в джоба, никога не успяваше да изпревари нейната запалка. Общото схващане, че такива дами обикновено живеят с някое нежничко, натруфено женче, не беше винаги вярно. Твърде често те си имаха съпруг, който играеше голф, гордееха се с него и го обожаваха. Всъщност поразителното в случая бе това, че бяха две. Близначки, излезли от един калъп. Единствената разлика беше, че онази на масата имаше по-бяла коса.

— Ами ако вземе да се съблича в тоалетната? — прошепна Лора.

— Зависи какво ще видиш — отвърна Джон. — Ако е хермафродит, хуквай да бягаш. Представи си, че е скрила някоя спринцовка и реши да те просне в безсъзнание, преди да си стигнала до вратата?

Бузите на Лора хлътнаха отново и тя започна да трепери. После се изпъчи и стана от стола.

— Просто не трябва да се смея — заяви Лора. — Каквото и да се случи, не се зазяпвай в мен, когато се връщам, особено, ако излезем двете заедно. — Тя взе чантата си и с притеснен вид се отдалечи от масата в преследване на неочакваната плячка.

Джон наля остатъка от червеното вино в чашата си н запали цигара. Малката градина на ресторанта се къпеше в слънце. Американците си бяха отишли, както и мъжът с монокъла, семейството, което бе чествало някакъв празник — също. Наоколо цареше спокойствие. Другата близначка седеше на стола си със затворени очи. Все пак да благодарим на небесата, помисли си той, за този миг на отдих и за това, че Лора се впусна в своята глуповата, безобидна игра. Почивката, току-виж, се превърнала в лечебното средство, от което тя тъй много се нуждаеше, измъквайки я, макар и временно, от смазващото отчаяние, настъпило след смъртта на детето.