Читать «Визитка (моноспектакъл)» онлайн - страница 6

Натъкмих се за „любов“, повечко парфюмче капнах, бархетната нощница захвърлих… новичко бельо облякох — в черно… В тъмното обаче, той не забеляза… Като свършихме ми рече, почти грижовно: „Обличай се, че ще настинеш!“ После се оплака, че го боли кръста, обърна ми гръб и… заспа.

А иначе съм щастливо омъжена! (Почти извиква.) Мъжът ми не пие до напикаване и повръщане, не ми е посягал… и да е кръшкал, не съм разбрала… Какво повече да искам? Мъжът ми е свестен човек! (Въздъхва.)

Я, истината свършила, да си долея. (Напълва чашата си.)

ТЯ. Надявах се, да имаме приятели, да се срещаме… Обзаведохме хола прилично, за събирания с тях. Някои дойдоха веднъж — дваж, други станаха твърде велики, завъртяха бизнес или пораснаха в службата, и не сме им на нивото, и на пачката, какво да си говорят с нас! Не се заседявам в хола, влизам колкото да изчистя, иначе ми се рисуват едни картини, как на дълга маса ги събирам всичките, за да им кажа… Какво да им кажа? Как от безброй години пребивавам в един — единствен ден — от сутрин до вечер с бумагите в службата, после най-прекия път до вкъщи, ето това… (Показва с ръка наоколо.) задълженията към семейството, грижите.

Почивка? Развлечения?

Е, да… като бяха малки децата. Водехме ги на море. Да заякнат, да не ми боледуват зимата… И там пак същото… пренасяхме половината къща… Полеви условия — бунгала — газови котлони и тигани…Мъкни мръсни съдове на двайсет метра до общата чешма. Още ми мирише на пържена риба, като се сетя… За децата отделях хубавите парчета, за мене каквото остане. Обикновено оставаше тлъстото, и досега спомена ми мазнее на гърлото. Та така си „почивах“. Поне виждах морето… любих се с простора…

И до днес, когато много ми се диша, зиме-лете, отварям прозореца та като зина — гълтам, гълтам, докато ме заболят дробовете. Пространството ми е оразмерено от правоъгълни стени, в които жуля колена и лакти, защото аз съм крепостна…към простите неща.

Простички са ми мечтите… И въпреки гнета на дреболиите, съставящи живота ми все още се самоизмамвам, че някому… (Не довършва репликата.)

Отива до телефона, взема слушалката и набира номер.

ТЯ. Здравей, откога не сме се чували?… Ами да, поне от три месеца. Как си? Заета а, а… ремонт?… Пак ли? Исках да ти разкажа за… Нямаш време. Значи като свършиш… Аха, сега прегръщаш парцала, даже спиш с него… Добре, ще чакам да се обадиш. (Затваря.)

Пак вдига слушалката, набира друг номер.

ТЯ. Ало, добър вечер… Как разбра коя съм? Ааа, разпознаваш гласове. Къде е… (От другата страна я прекъсват.)… В кухнята. Може ли да я чуя? (Чака.) Здрасти… По-добре не споменавай откога…

Трябва да те видя, хайде да излезем… Как кога? Тази вечер! (Пауза. Учудва се.) Ще му искаш разрешение?!? Добре, чакам… (Чака. Изумено.)… Какво щели да кажат хората ли? Как ще изглеждаме?… Добре, разбирам, разбирам, като откраднеш време, обади се. (Затваря телефона. Към публиката. Имитира кисело.)

ТЯ. „Две презрели «леки» тръгнали на лов“. Така каза мъжът й. Какво толкова щели сме да бистрим насаме, нали имало телефон! Имам още една близка, тя живее сама…